Действието във филма „Имало едно време в Газа“ на братята Араб и Тарзан Насър, показан в тазгодишното издание на фестивала София МЕНАР, се развива през 2007 г., когато „Хамас“ вземат власттта, оградата около Ивицата Газа е напълно построена, а израелски изтребители кръстосват небето и сипят бомби. В пролога обаче чуваме гласа на Тръмп, обявяващ плана си за изграждането на луксозен курорт на мястото на Газа. Различните исторически маркери създават чувството, че сюжетът е колкото свързан с конкретния исторически момент, толкова и несвършващ, повтарящ се, а финалният надпис не е „край“, както сме свикнали, а „някой ден всичко това наистина ще има своя край“. Политическото няма как да не присъства във филма, но не то е водещото.

Филмът е разполовен на две части, с трима герои и кръгова композиция. Разказът започва с погребението на палестински водач на съпротивата и мъченик и свършва с идентични кадри, но този път погребението е на актьора, играещ същия мъченик. В тази модерна близкоизточна версия на уестърн студентът Яхия (Надер Абд Алхай), отделен от близките си и без възможност да напусне Газа, е Добрия. Лошия, Осама (Маджд Ейд), е шофьор на такси и пласьор на болкоуспокоителни. Двамата се спогаждат в неохотна, напомняща донякъде бащинско-синовна връзка. Неохотна, защото всичко край тях се разпада, от небето се сипят бомби, живее се ден за ден, всичко изглежда крехко и обречено, а да се привържеш към някого, не е перспективна стратегия за оцеляване. Осама държи закусвалня и двамата с Яхия използват фалафелите като прикритие на трафика на лекарства с рецепта. Злия (Рамзи Макдиси) е Сами, корумпирано ченге, което изнудва Осама да стане доносник. Първата част на филма завършва с убийството на Осама от Сами, на което Яхия става свидетел. Втората половина на филма се развива две години по-късно. Яхия е избран да участва в „първия палестински екшън филм“ заради приликата си с военния, чието погребене сме видели в началото. Филмът е пропаганден и поръчков, поради липса на средства за реквизит се снима по улиците, предимно с реални хора, а не с професионални актьори. Това поражда ефекти в стил представлението на „Многострадална Геновева“ от „Под игото“, когато публиката се намесва и вживява в действието, без да прави разлика между фикция и действителност. Плахият и кротък Яхия също започва да се сраства с ролята на герой и мъченик. В логиката на уестърна той отмъщава за смъртта на приятеля си, след което умира нелепо – понеже продукцията не разполага с пари за реквизит и се стреля с истински оръжия, заблуден куршум го убива. Яхия бива погребан по същия начин, по който и изиграният от него образ, сливайки се посмъртно с героичния пропаганден образ незавсимо от нелепите обстоятелства, довели до смъртта му.

Световната премиера на филма неслучайно е точно в секцията „Особен поглед“ на фестивала в Кан. Оптиката му наистина е необичайна и при всички алюзии и тук-там шеговити препратки към уестърна не се гради върху метаразказ или постмодерно отстранение и коментар. На места сред жанровите характеристики на филма присъства и комедия, но хуморът във филма не е от смешния тип и не произтича от ситуациите, по-скоро е израз на чувствителност към тоталния абсурд на един разпадащ се свят.
Вероятно можем да спекулираме върху покриването на понятията „свидетел“ и „мъченик“, които съществуват в ислямската разказна традиция, а впрочем и в европейската агиография. На арабски шахид/мъченик и шахада/свидетелство са от един корен, а Яхия, който в началото е по-скоро наблюдател на живота и пасивен свидетел, в хода на действието приема за себе си ролята на герой отмъстител в каубойски стил. На финала обаче побеждават не селяните, както става в класическите уестърни, а властовият разказ, който поглъща разказвача и използва нелепата му смърт за свои цели.
По-важното, с което може би трябваше да започнем, е, че „Имало едно време в Газа“ е филм с хипнотичен ритъм и атмосфера, който мирише на кино и носи удоволствие от допира до истинско кино. Разказът ни води из клаустрофобичните си интериори – почти няма сцени, заснети на открито, действието се развива сред несретната теснотия на бедни, полутъмни, затворени помещения, в очукани автомобили или схлупени, полупокрити с навеси пресечки. Каквито и да са тези хора, каквото и да им се случва, ние им вярваме във всеки един момент, вярваме на разказа за тях, честен, предаден с простота и може би привидна безизкусност. Дори грапавините и неравностите работят в полза на повествованието. Режисьорите разказват в интервю, че дълго са работили по филма и с течение на времето заглавието „Имало едно време...“ все по-точно е прилягало към творбата им, тъй като след геноцида в Газа всяка история добива условността на „имало едно време...“ и на уловени парчета живот, който вече не съществува.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.