„Има две неща на този свят, които са безкрайни: женствеността и начините, по които човек може да се възползва от нея.” Този цитат от филма „Никита” (1990) – една от ранните, все още правени с „пънкарски замах” продукции на Люк Бесон – онагледява „творческата” (прикрито фетишистка) нагласа на френския режисьор към създаването на ярки женски образи. Не е трудно да се види как запомнящи се персонажи като Никита (Ан Парийо), Лилу (Мила Йовович) от „Петият елемент” (1997) или Анжела (Ри Расмусен) от „Ангел - А” (2005) са продукт на тази (в крайна сметка) преднамерено „инфантилна“ мъжка идеализация на „женственото“. Подобни героини са своеобразни швейцарски ножчета от качества и клишета – те са едновременно свръхатрактивни (сексуализирани, забавни и симпатични), забележително силни (могат да се саморазправят с всеки) и завидно интелигентни (способни да усвоят всяко знание и занаят). Неслучайно този същностно абсурден рог на женското изобилие често принуждава Бесон да прекрачи прага на фантастичното, за да придаде на персонажите си почти божествени суперсили. Типичен пример в това отношение е не само Лилу (защото е буквално Бог), но и Люси (Скарлет Йохансон), която в едноименния филм на французина (2014) отключва всевъзможни способности като телепатия и телекинеза, като накрая дори осъзнато се слива с Вселената, превръщайки се в космически разум или по-скоро в безкрайна утроба (очевидно единственото нещо, способно да задоволи мъжката фантазия).
Предвид гореописаното, „Догман”, новият проект на Бесон, на пръв поглед се откроява провокативно от досегашните му опити да извае (като някакъв постмодерен Пигмалион) идеалната жена от светлина и звук. В действителност обаче оригиналността на новата му героиня – драг кралицата Дъг (самобитния Кейлъб Ландри Джоунс) – подчертава само факта, че френският режисьор може би никога не се е интересувал от реалните представители на срещуположния пол, а само от тяхната абстрактна женственост (и от начините, по които той, като творец, може да се възползва от нея). Само по себе си това не прави нито „Догман” лош филм, нито Бесон слаб режисьор – просто разкрива баналната, изтъркана логика, направляваща естетическите интереси на французина. Онова обаче, което наистина поставя под съмнение качеството на новия му проект, е неговата почти смайваща вторичност и маниерна цитатност. И най-повърхностните препратки на Тарантино на моменти бледнеят пред безочието, с което Бесон симулира стил и авторски почерк на гърба на други ярко разпознаваеми културни продукти и произведения.
На първо място, драг превъплъщенията на Дъг излъчват ленивост и креативна немощ. Мъжът посвещава своите пърформънси на Едит Пиаф, Марлене Дитрих и Мерилин Монро – главозамайващо предвидим (и дори демодиран) подбор на христоматийни женски икони, чиито гласове героят на Бесон безупречно (едва ли не магически) имитира по време на своите представления, въпреки че истинските драг кралици най-често пеят на плейбек (но както установихме вече, идеалът е по-важен от реалността за французина). Същевременно травматичният, преекспонирано трагичен житейски път на Дъг е лошо копие на историята на Джуд Сейнт Франсис – главния герой от нашумелия преди няколко години роман на Ханя Янагихара „Малък живот”. И двамата са своеобразни инвалиди мъченици, малтретирани (макар и по различен начин) като деца от религиозни хора. На всичкото отгоре необяснимата суперсила на Дъг (на практика да говори с кучета), изглежда, също е вдъхновена от персонажа на Янагихара, който е кръстен на св. Франциск от Азиси, светец, известен с дарбата си да комуникира с животни (в агиографията той се „побратимява” с кръвожаден вълк). От тази гледна точка е донякъде скандално, че Бесон дори не е споменал (досега), че по някакъв начин е бил вдъхновен от този световноизвестен бестселър (с над два милиона продадени копия). Същевременно суперсилата на Дъг (име, което звучи почти като Dog) позволява на французина да почерпи (с едри шепи) вдъхновение и от няколко други места – от „Белият бог” (2014) на Корнел Мундруцо, но най-вече от „Умберто Д.” (1952) на Виторио Де Сика. Неслучайно най-фотогеничното и антропоморфно куче във филма е джак ръсел териер – копие на онова от емблематичната, неореалистична класика на италианеца.
Въпросната лавина от безсмислени препратки нямаше да се набива толкова на очи, ако функцията ѝ не беше да отвлече вниманието на зрителя от факта, че Бесон отдавна не прави кино, а скъпа конфекция. Режисьорът се е превърнал в лустросано, бездушно копие на самия себе си, въпреки че вече години наред се опитва да улови отново магията и бунтарския, контракултурен дух на ранното си творчество. По всяка вероятност „Догман”, този „вулгарно” и безцелно постмодерен филм, е най-доброто, което може да роди носталгията на Бесон по „златния век” на юношеството му (не бива да се забравя, че французинът създава първата чернова на сценария на „Петият елемент”, когато е едва на 16 години). Ако не друго, поне проектът е безспорно по-ангажиращ от предходния му, „Анна” (2019), който е прикрит, блудкав и пошъл римейк на „Никита”. А освен това има и нещо изключително забавно (по абсурден начин) в това да гледаш как някогашен луд на тема „жени” френски пънкар се мъчи адекватно да конструира полово флуиден образ, за да е в крак с времето. Резултатът е налице – армията от клишета във филма безмилостно погазва всеки опит за нещо по-творчески оригинално, докато пънкът се върти в гроба, убит от самия Бесон, който механично си тананика Non, je ne regrette rien на Пиаф.
Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”.