Режисьорът Кристоф Оноре отдавна си е спечелил заслужената репутация на последователен “творец-синефил", който любовно обсебен от духа на “Новата вълна” (и френската култура като цяло) възторжено реанимира миналото, в което зрителят, ако пожелае, може свободно да потъне в носталгичен транс. Още с филми като “Из Париж” и “Любовни песни” неговият дълбок афинитет към интертекстуалната игривост и себеотверженото подражание заема централно място в творчество му, избутвайки на заден план опитите му да развие собствен почерк, от които все още има следа в първите му проекти (“Кланът” и “Моята майка”) и някои по-късни продукции (“Метаморфози” и “Мъж във ваната”). Заради своята самоналожена ексклузивно "национална вторичност" обаче, Оноре така и не успява трайно да пробие извън родината си и остава някак винаги изгубен в превода на собствените си кинематографични амбиции. В този ред на мисли новият му филм “Стая 212” най-вероятно също ще остане в съзнанието на по-широката публика като поредната му ярка амалгама от цитати, въпреки че може би за пръв път е налице и нещо повече – сериозна апология на натрапчивия му "дълг към миналото".

Вдъхновен от хетерохронния подход на Дикенсовата “Коледна песен”, Оноре прави своеобразна дисекция на сластолюбивия образ на Мария, която трябва да се сблъска с призраци от миналото и бъдещето, за да разбере дали все още обича съпруга си Ришар, на когото току-що е изневерила за пореден път. Тя вече 20 години е успявала невъзмутимо да угажда на своята сексуалност, защото е смятала, че инцидентната изневяра е имплицитно заложена в буржоазната тъкан на брака. Ришар изглежда обаче не е бил винаги наясно с тази негласно приета даденост и когато я хваща за пръв път в невярност, връзката им застива в болезнен спазъм. Объркана и уплашена от безизходицата тя решава да се оттегли, докато бурята попремине и отсяда за през нощта в хотел на отсрещната улица – в съдбоносната стая 212, където ще се разиграе магическата психодрама на нейния живот. Там тя се сблъсква не само с образите на своите минали похождения, но и с по-младия и чаровен Ришар, неговата първа любов Ирене (учителката му по пиано, която е искала да има деца от него) и дори с едно абсурдистко въплъщение на желанията ѝ (двойник на починалата миналата година естрадна легенда Шарл Азнавур).

Във въпросната динамична конфигурация от колоритни персонажи, Оноре търси жизнеутвърждаващ изход от на пръв поглед непреодолимите парадокси на дълготрайната любов. Как може да се преодолее дисонанса между изгарящия образ на любимия в началото на връзката и неговия осиротял сив лик минути преди нейния край? През какви метаморфози и предизвикателства трябва да премине любовта, за да достигне мира на своята зрялост? Тези въпроси се оказват ключови за режисьора, който по-скоро успява да ни покаже, отколкото да опише подробно, траекторията на едно възможно помирение в лоното на семейството. За Оноре пътя, който две тела трябва да извървят, за да се открият отново неустоими едно за друго в присъствието на любовта, минава през миналото. Там споменът за страстта чака да възкръсне изгубен зад непрогледния мрак на забравата, в който ежедневието и навикът ни захвърлят. Затова и в един кратък монолог Ришар дръзва да твърди, че любовта без минало е глупост. Той споделя, че понякога се чувства сякаш само трябва да се протегне и да докосне Мария и старата любов отново ще триумфира, но и че от години все по-рядко успява да го прави. Допирът му не винаги притежава това животворящо качество да припомня на тялото до него, че има нещо отвъд забравата.

В крайна сметка Оноре не ни позволява да видим дали съпрузите ще успеят да извървят пътя обратно един към друг и краят на филма, като че ли не оправдава фантастичната ексцесивност на режисьорските стратегии и похвати. Заради това “Стая 212” може и да бъде отписан като поредната забавна, сладко-горчива френска драма, подплатена с няколко трансгресивни клишета за украса (като например връзката между Ирене и 14-годишния Ришар, или хумористично омаловажените секс сцени). На едно метаниво обаче всички рефлексии върху значението на миналото във филма поставят творчеството на французина в нова светлина и донякъде оправдават радикалната интертекстуална маниерност заложена в сърцето на растящата му филмография. Съзнателно или не със “Стая 212” Оноре изглежда оправдава своята вярна служба на синефилството като концепция, която не случайно придобива колосално значение в годините на “Новата вълна”. Същият механизъм експлициран в монолога на Ришер действа в понякога пресилените опити на режисьора да докосне публиката по начин, който ще възкреси времето, когато кино се е правило и гледало с една понастоящем почти непостижима страст и отдаденост. С други думи французинът никога не е искал да прави оригинални (или дори бих казал “успешни”) филми, а да ни разкрие как изглежда една жива и вечно самоактуализираща се любов към киното.