Ако на някого му хрумне неблагоразумната идея да става оператор в киноиндустрията, едно от първите имена, с които ще му се наложи да се сблъска… или най-вероятно се е сблъсквал, без да подозира, е Робърт Ричардсън. Трудно могат да се надценят постиженията на една от най-легендарните фигури в киното от последните четири десетилетия, а документален филм, който да ги покрие, би била херкулесов подвиг. Ще е нужна поне година да се съберат материали, за да се опознае животът му отблизо. Може би ще са нужни две години? Е, на Яна Хойдова са ѝ трябвали десет. Това споделят двамата на срещата с журналисти след премиерата на документалния ѝ филм „Белия дявол“ на фестивала в Карлови Вари едва няколко часа след като Харви Кайтел връчи „Кристален глобус“ за изключителен принос в световното кино на Ричардсън – награда, която малцина заслужават повече.

Работата му в киното най-бързо може да се обобщи с приноса му към филмографията на Оливър Стоун, с когото започва кариерата си, и със сътрудничеството си с Мартин Скорсезе и Куентин Тарантино, с които продължава след няколко неприятни проекта със Стоун. Последните двама Ричардсън е потърсил сам, защото е харесвал филмите им. Ричардсън е киноман. Всъщност едно от първите неща, които споделя по време на разговора, е, че се е запалил по киното от фестивал в родния си град, където са прожектирали панорама на Ингмар Бергман и той открил фантастичния Свен Нюквист. Младият Бял дявол гледа кино непрестанно, с приятели често минавали цялата филмография на даден оператор, след това подхващали филмите на актрисата, монтажиста или дори сценографа. Апетитът му е очевиден и сега, на 70 години. Последно е погълнал за един ден научнофантастичния сериал на Amazon – Star City. „Харесвам ги тези неща, мога да гледам всичко, не ме е срам, гледам и страшно тъпи филми, гледам всичко.“

Филмът на Хойдова е смущаващо интимен. Започва като идея за курсова работа, която тя разработва в университета в Прага, където завършва операторско майсторство. Решава да прояви смелост и се свързва директно с Ричардсън, който изненадващо приема да ѝ съдейства с всичко, което ѝ е необходимо. Защо? Защото в първоначалните си въпроси не го е разпитвала за нищо техническо. „Страшно мразя да ме питат къде слагаш светлината – ядосано си спомня той предишни опити. – Питайте осветителя ми, откъде да знам къде я слагам.“ Вместо да любопитства за занаята, тя го разпитва за живота му, за философията му, за личните успехи и провали. Именно с това печели доверието му и той отваря дома си за нея. Хойдова прекарва месеци в къщата на Ричардсън, рови се из архива му, преглежда стари албуми със снимки, сценарии, сторибордове… Понякога тя го снима, понякога той – нея. Белия дявол недоумява какво ще прави тя с 60 часа снимков материал и се шегува, че едва ли ще има филм, но поне ще му помогне да си подреди документите. Това е коментар от началото на съвместната им работа. Крайният филм е съставен не от 60, а от повече от 500 часа суров материал.

Огромният достъп до живота на Ричардсън се оказва едновременно най-голямото предимство и най-голямото изпитание за филма. Личи си, че в тези почти два часа са останали следите от няколко различни документални проекта – биографичен, професионален, експериментален, интимен. Понякога „Белия дявол“ изглежда разпилян, дори буквален. Когато Ричардсън споделя, че животът с тинитус е като да чуваш непрестанно разтварящо се хапче аспирин, тя ни показва… е, разтварящо се хапче аспирин. От друга страна, поради безпрецедентния си достъп Хойдова е направила нещо далеч по-сурово и интересно от корпоративните документалки, които са по-изпипани, но отчайващо скучни. Усещането в „Белия дявол“ е, че сме на гости в дома на Ричардсън, но оставаме повече, отколкото той е очаквал, което, за добро или лошо, носи своите последствия.

„Какво е животът за теб?“ – пита го Хойдова. „Яна, нямам прост отговор на това, животът за мен е да правя филми“ – отговаря той. Голяма част от документалния портрет е отделена за нещо, което вече се счита за клише при много от големите творци – да, личният живот остава на второ място. Сложните отношения с алкохолизирания му брат, съпругите, множеството деца. Всичко това остава на заден план, мержелеещ се фон, извън фокус. За него, а и за нас остават филмите. Снимай, снимай, снимай – това повтаря няколко пъти Робърт Ричардсън и ние сме там всеки път, за да го чуем. Този висок мъж, подобен на мистик, който гори със страстта на Вернер Херцог и изглежда като художника Алън Мур. Неговото бягство от демоните е в наша полза. „Е, вече съм стар – споделя той, преди да си тръгне, – оттук нататък по-малко работа и повече семейство.“ Никой не му повярва.