„Посетителят“ е необичайно зрял пълнометражен дебют, медитативно картографиращ ефирните терени на времето, което хората сякаш все по-рядко отделят за почивка и съзерцание. Дело на младия литовски режисьор Витаутас Каткус, филмът, който хипнотично проследява ежедневието на един късен летовник, е своеобразна апология на безгрижието и скуката. Майсторски заснет и елегантно композиран, „Посетителят“ деликатно ни приканва да се изгубим в идилично пространство, лишено от явни конфликти и драматични събития. Каткус, подобно на други съвременни виртуози на „прозаичната аскетичност“ (като Хон Сан-су, Гийом Брак и Бас Девос), съумява лирично да издигне несъщественото (полъха на вятъра, случайната реплика, кратката разходка) до тихо откровение за тайнствената природа на битието. 

Разбира се, немалко филми, концептуално решени в такава сдържана естетика, успяват най-вече да отегчат и/или озадачат публиката си. Колкото и да са сугестивни короните на дърветата, когато се полюшват нежно на екрана (или пък вълните, когато се разбиват лениво в брега), рано или късно зрителят схваща идеята и красивите образи губят екзистенциалния си релеф. Въпреки че „Посетителят“ на моменти също се губи в съзерцателната си интровертност, Каткус не разчита само на безупречната си кинематография и завидно усещане за ритъм (режисьорът е и оператор на филма), а разгръща и поредица от кратки, но запомнящи се случки, които внасят динамика, хумор и живот в иначе бедния откъм драматургия сюжет. Всички тези скромни, житейски миниатюри са по един или друг начин обвързани с образа на Даниелиус – трийсетгодишен мъж, който се завръща в стария си дом на литовското крайбрежие, за да го продаде, преди да се прибере при съпругата си и двете си деца в Норвегия. 

Постановката донякъде напомня „Безветрие“ на Павел Веснаков, въпреки че двата филма са диаметрално противоположни по дух (българската история е очевидно много по-мрачна). Подобно на Калоян, Даниелиус пристига в родината си като гост, видимо отчужден (но и омагьосан) от спомена за предишния си живот – от познатите гледки и старите приятели, които радушно го посрещат, сякаш не е изтекъл и ден, откакто си е заминал. С други думи, героят на Каткус заварва „изгубения рай“ на миналото непокътнат – същинско чудо в свят, който все по-бързо „тече и се променя“, без да зачита стойността на вчерашния ден. Единственият проблем е, че на Даниелиус ще му се наложи повторно (и вероятно за последно) да обърне гръб на това утопично пространство и съответно – да си даде сметка, че се е превърнал в турист, който по случайност е бил изхвърлен на брега на Едем няколко дни преди края на лятото, когато литовската есен ще настъпи с гръм и трясък, за да напомни на хората, че нищо хубаво не продължава завинаги. 

В крайна сметка това е драматичният залог на сюжета, в който иначе напълно отсъстват експлицитни поводи за конфликт и/или напрежение. Същевременно Каткус и Мария Кавтарадзе (неговата съсценаристка) на моменти фино загатват, че под повърхността на гореописаната идилия бушуват стари страсти, които вероятно никога няма да бъдат изразени, споделени и преработени. Така например става ясно (благодарение на една-две смотолевени реплики), че дружелюбната съседка от стария блок на Даниелиус е всъщност някогашната му половинка, която, изглежда, все още държи на него по начин, ненадейно напомнящ му живота, който е можел да има в Литва. Нищо от това обаче не бива експлицитно заявено или засегнато, защото няма и нужда. То някак се подразбира благодарение на изкусно скроения сценарий, който се разгръща не само между редовете на казаното, но и между думите на изпятото – към края на филма изневиделица се появяват няколко музикални изпълнения, които за момент превръщат „Посетителят“ в същински мюзикъл на Жак Деми. 

Малко режисьори могат да си позволят подобна творческа волност, без да прекрачат границата на кича и самозабравата, но Каткус определено е един от тях. Дано само литовецът продължи да се развива в същата посока, тъй като има нещо радикално в отказа му от класическите драматургични кодове. В свят, разкъсан от конфликти, автор, способен да разкаже идилична история без премеждия и злополуки, е или своеобразен гений, или сантиментален инфантил, отвлечено разсъждаващ върху красотата на малките неща в живота. За щастие, по всичко личи, че (поне под повърхността) проектът на Каткус е далеч от някакъв ескейпистки опит за отдръпване от мрачните страни на съвременната действителност. Ако не друго, „Посетителят“ ни напомня, че всяка лична утопия е изначално обречена, защото, когато „дойде есента“ и бурите на времето ни застигнат, до нас ще останат само хората, с които сме избрали да прекараме живота си, независимо къде се намират те.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.