Мишел Франко, подобно на режисьори като Михаел Ханеке, Амат Ескаланте и Лисандро Алонсо, е автор, който преднамерено се опитва да провокира зрителя със своя стегнат, суров и дързък подход към изобразяването на най-жестоките и ирационални страни на човешката природа. Въпреки че стилът на мексиканеца е крайно минималистичен – сюжетите са прости, кадрите са изчистени, а действието се разгръща бавно и равномерно, – в почти всеки негов филм има момент, който внезапно разкъсва кинематографичното пространство, изправяйки публиката пред някаква непоносима (или поне смущаваща) проява на насилие. Подобни кадри, особено когато са заснети с такава прецизна отстраненост, са ужасяващи, защото ни разкриват колко садистично и нечовешко може да е киното. В крайна сметка за камерата няма значение дали пред бездушния ѝ поглед протича интимен разговор, или кърваво убийство – и двете ще бъдат предадени с еднаква доза неумолима достоверност. Затова режисьори като Ханеке превръщат киното в етичен проблем, принуждавайки ни да се замислим доколко като зрители съучастваме в насилието, което камерата нерядко упражнява върху телата на големия екран. При Франко такива съображения липсват. Той по-скоро борави с жестокостта като инструмент, позволяващ му да предизвика предразсъдъците, очакванията и моралните позиции на публиката. 

От друга страна, след „Нов ред“ (2020), неговия най-скандален, но и амбициозен проект, режисьорът тръгва в друга, по-сдържана посока с англоезичния си дебют „Залез“ (2021). В него Франко е не по-малко мизантропски настроен от обикновено, но провокации липсват – драмата идва най-вече от психологическото състояние на героите (от меланхоличната безнадеждност, която изпитват), вместо от физическите им страдания (въпреки че и за такива става дума). Режисьорът продължава да работи в този по-екзистенциален регистър и в „Памет“ (2023) – филм за проблематичните отношения между мъж, страдащ от ранна деменция, и социална работничка, която все още преработва детските си травми (фактът, че е била жертва на сексуален тормоз). Последната е натуралистично изиграна от Джесика Частейн, чийто звезден образ е ефектно деконструиран, с цел да се оголи суровата реалност на тялото, скрита зад ослепителния блясък на холивудските прожектори. 

Актрисата се завръща и в новия филм на Франко „Мечти“, където влиза в ролята на Дженифър – заможна филантропка, въвлечена в романтична връзка с талантлив балетист, обучаващ се в мексиканско танцово училище, което тя самата финансира. Отношенията между двамата са крайно асиметрични – танцьорът Фернандо е не само зависим от нея в кариерно отношение, но е и много по-беден и млад. Въпреки че това създава немалко напрежение, двойката прави всичко възможно да забрави, че подобна връзка няма как да има бъдеще, ако е основана само на секс и сладки приказки. Затова Дженифър непрекъснато увещава Фернандо, че е готова да направи всичко за него от любов – романтичен блъф, който младежът разкрива, когато преминава незаконно границата между САЩ и Мексико, за да започне нов живот с нея в „страната на свободните и смелите“. 

По този начин филмът се превръща и в социална драма, разкриваща абсурдите и жестокостта на американската система, която ежегодно депортира стотици хиляди имигранти, въпреки че разчита на нископлатения им труд. Разбира се, ситуацията в момента е още по-опасна за отчаяните хора, прииждащи от Мексико и Южна Америка, заради агресивните антимиграционни политики на Доналд Тръмп. Същевременно Франко не представя критично само американците. В една сцена виждаме например как местните власти в Мексико оставят няколко души от Южна Америка да изгорят живи в мигрантски център на границата с Щатите (сцена, вдъхновена от действителен случай). С други думи, режисьорът ни разкрива, че мексиканците третират не по-малко садистично и безсърдечно съседите си от „белите дяволи“ на север. В същия дух Фернандо не е показан само като жертва, но и като насилник, въпреки че той става такъв заради лъжите, егоизма и манията за контрол на Дженифър, доколкото тя не може да понесе младежът да бъде независим от нея. 

За някои хора подобни сюжетни ходове ще изглеждат като проява на лош вкус, нанасящ вреда на емигрантската кауза. Самият Исак Ернандес, актьорът, който играе Фернандо, първоначално се притеснява, че ако образът му бъде представен в толкова негативна светлина, това само ще потвърди изкривените, ксенофобски разбирания на голяма част от американците. Но точно в това е силата на Франко като режисьор – че не се страхува да ни напомня, че в истинския живот няма добри и лоши, защото в дълбочина всеки е способен на всичко (особено когато е наранен и/или заплашен). В този смисъл филмите му ни подканват да загърбим лесните морални пози и да приемем, че сме като всички останали. Може би тогава ще поемем отговорност и за явните, и за скритите форми на насилие, в които съучастваме всеки ден с „широко затворени очи“. 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.