Има един смразяващ момент в този филм, когато симпатичната жена зад волана обяснява на четиригодишното си дете на задната седалка какво всъщност е видяло, когато е видяло, че някакъв чичко рови в кофите за боклук. Чичкото, казва майката, бърка в отпадъците, защото търси храна, а няма храна, понеже не работи. Ти обаче, успокоява тя сина си, ще имаш и храна, и всичко, защото ще учиш, ще тренираш и ще побеждаваш. Има толкова наивна жестокост в думите ѝ и толкова абсолютно доверие в начина, по който детето ги поглъща, че дъхът секва. Добре де, ами ако това момченце не успее да побеждава? Ако един ден, по причини, несвързани със старанията да е откъм по-уредената страна на битието, му се наложи да рови в боклука? Ако мъничкият напредък в емпатията, който е пропуснало да отбележи в този момент, се окаже по-необходим по пътя му, отколкото всички напомпани „по-бързо“, „по-силно“ и „по-високо“?
Във „Всяка минута от живота“ документалистката Ерика Хникова ни запознава с типични моменти от една година на Мишко Хануляк – първа и единствена рожба на младото, успешно словашко семейство Хануляк, което го подготвя за звездно бъдеще (много за неговия характер така и няма да научим, но плановете на родителите ще ни се изяснят до втръсване). Това тяхно намерение не е просто приумица, а вече изпитан възпитателен модел със звучното име „камеведа“ (от инициалите KMVD – „комплексно многоразвойно отглеждане на деца“). Измислил го е чехът Павел Заха и го е приложил върху собствения си син – младия атлет със същото име, който играе в американската Национална хокейна лига.
Камеведа, която проповядва пълно посвещаване на детето и ежеминутно развиване и направляване на потенциала му до степен то да влезе във възрастния живот директно като победител, съществува от 1996 г. и си е създала ниша благодарение на книгите, уебстраницата и личните поучения на Заха за онези, които ги пожелаят. Идеите на Заха очертават съществуването като пирамидална йерархия, в която „горе“, където са триуфмите и парите, е за шампионите, в които трябва да се инвестира и които извикват завист, а „долу“ е за нереализираните. Думите му често извикват неприятни ницшеански асоциации, положението намирисва на култ, но съпрузите Хануляк се водят стриктно по предписанията му с надеждата, че именно техният Мишко ще стане вторият месия на Камеведа (за други освен Павел Заха-син не се чува).
Филмът обаче е съсредоточен не в Заха и теориите му, а в практиката на малката „констелация“ мама-татко-дете. Майката е изоставила професията си, за да си е вкъщи и да се занимава отблизо с детето – от говоренето с него на немски, за да развива неусетно и езиковите му преимущества, до нарочния хранителен режим и непрестанните тренировки, започнали от бебешка възраст. Бащата явно работи нещо скъпоплатено, от което му се удава да откъсне достатъчно време, за да дава пример, да следи отблизо и да развежда Мишко от занимание на занимание. Апартаментът им е лъскав, подреден, оборудван, с лек привкус на операционна. Хникова много внимава да не съди и филтрира, а просто да възприема и препредава. И сякаш си позволява само един детайл с коментарно, оценъчно значение, макар и смислите зад него да не се разчитат еднозначно – камерата показва многократно (единственото повторение) как вечер, след поредния свръхорганизиран ден на семейството, майката минава с парцала плочите на пода.
Малкият тича, плува, препуска нагоре-надолу по стръмни стълбища, кара колело, зимни и летни кънки, размахва тенис ракета, набира се на лостче в детската си стая, но и свири на пиано, пее с микрофонче пред роднини. Физическото натоварване присъства много повече от интелектуалното – не помня книги, филми и образователни игри в пакета. А и други дечица в света на Мишко сякаш няма. Няма и време за скука, успиване, лениво мечтаене, случайни избори и открития. Когато се организират Камеведа игри, Мишко печели и медали, и възторзи от публиката, и одобрението на родителите си. Всичко е наред. Но и някак изобщо не е.
От тази година в Карлови Вари за първи път в конкурса за Кристалния глобус се допуска и документалистика, което прави специалната награда на журито за „Всяка минута от живота“ още по-специална. В същото време в раздела „Хоризонти“ беше прожектиран друг документален филм за една година алтернативно образование с награда от жури (това на миналото "Берлинале") – „Господин Бахман и неговият клас“ на Мария Шпeт. Посветен на необичайния подход на учителя от заглавието (стар рокер с шарени тениски и хипарски шапчици, който, преди да се пенсионира, учи на самостоятелност и състрадание, на диалог и честност последните си шестокласници, всички мигрантски деца), той е около три пъти по-дълъг от „Всяка минута от живота“, но за разлика от него, не присяда и не отегчава дори за секунда. Без да подлагам на съмнение качествата на филма на Хникова, издържан в същия безпристрастен, но зорък стил, в който работи и Шпет, както и смисъла да се разглеждат отблизо различни екзистенциални подходи и ситуации, нямам никакво съмнение чие съдържание ме привлича и чие – отблъсква.
