Фантастично-страшен филм в естествено приказния декор на Исландия, чиято премиера се състоя в Кан, критиците нарекоха „бъдещ култ“, а ексцентриците от „А24” светкавично купиха за дистрибуция. Филм със съсценарист Сьоун и съпродуцент Бела Тар плюс Нуми Рапас от „Момичето с татуирания дракон“ във водеща роля. Какво друго му трябва на човек, за да иде да гледа? Ето какво: доза толерантност, доста по-голяма от тази, която е прилично изкуството да иска от събеседниците си, за да им покаже своето чудо. Или своето чудовище, както в случая с „Агне“, пълнометражния дебют на Валдимар Йоухансон. В Кан с мъка издържах до края на втората от трите му глави и напуснах, но в Карлови Вари (раздел „Хоризонти“) отново не издържах и влязох да го догледам. Толкова смесени чувства извиква тази не съвсем домислена, додръзната и донаправена история.
В самотна ферма на самотен остров мълчалива двойка отглежда овце. Всичко започва именно от обора с драматична музика и зловещ тътен. Там става нещо нередно! Какво е то, няма да видим, но ще разберем скоро заедно с нищо неподозиращите мълчаливци от по-горе. Когато овцете започват да се агнят, една сутрин безизразната, строга Мария отива при тях и открива бебе. За нея, която е загубила първата си дъщеричка, няма значение, че намереното дете е получовек, полуживотно. (Mary had a little lamb, но и Дева Мария пред яслите с Агнеца – новозаветната препратка е видима единствено тук и да, стои кичозно.) Ингвар, мъжът ѝ, прегръща отглеждането на малката без коментар. Двамата хранят, обличат и обичат момиченцето с агнешка главица като да е тяхно родно. Докато тайнствената сила, която им го е дала, не си го взема обратно. (С буквално още едно изречение ще съм разказала съдържанието в подробности, така че спирам.)
От стария мит за Минотавъра в лабиринта до новия бозав сериал на „Нетфликс“ с дете получовек полуелен в центъра – междувидовите „метиси“ са любимо и често твърде ефикасно художествено средство за въплъщаване на големи екзистенциални противоречия: битката на човечеството с природата, на волята с нагона, на чувствата с разбирането, на доброто със злото и така нататък. За да може обаче нещо да бъде показано чрез подобни образи, е добре те да имат някакъв марж на действие и на избор. Онова у тях, което вълнува и разкрива дълбини и нюанси, е не просто какво предизвикват у другите, но и как те преживяват своя смесен характер и реакциите спрямо него. Занимателната хрумка на Йоухансон и Сьоун си остава пасивна и неизразителна като самото дете агне, което преобладаващо присъства. Докато за Мария става ясно, че е готова на всичко, за да бъде майка, а за Ингвар, че е съгласен на всичко, за да има Мария, за емоциите, характера или желанията на малкото не научаваме нищо. Както впрочем и за произхода и смисъла му. (Защо се появява сега? Кой или какво го е породил? Има ли други като него? Какво го чака?)
Заради протяжните мълчания и липсата на всякакво обсъждане на ситуацията между самите герои (с изключение на краткия диалог между Ингвар и току-що пристигналия му брат – „Какво, по дяволите, е това?“, пита гостът; „Щастие!“, отговаря стопанинът), от друга страна, не се разбира и нищо особено за вътрешните конфликти на наблюдаващите природната грешка. Частта с дебатите, осмислянето, оспорването, аргументите, въпросите и прозренията е прескочена изцяло. Визуалното е забавно за момент, даже тук-таме чаровно, но не е в състояние да запълни гигантската концептуална празнота... А и нима крачката от нещастието (представено с изопнати физиономии, безмълвни разминавания и печални спомени) до щастието е механичната добавка на едно дете? В поредния филм, който тълкува майчинството, даже всъщност родителството, като своего рода психотично състояние?
Гледали сме и сме чели истории за деца, отгледани от животни; за човек, съчетан в генетична центрофуга с муха; за мутант с вълчи нокти; и дори за двойка, осиновила цепеница с неутолим апетит (нали сме в Чехия – налага се да спомена налудно-гениалния „Отесанек“ на Ян Шванкмайер). Във всички тях нечовешкото отклонение е детонатор, част от завръзката, детайл, отключващ събитията. Тук обаче то е събитието. И въобще не стига.
Вместо „жанров филм“ Йоухансон предпочита да нарича произведението си „визуално стихотворение“. И въпреки това ползва базови прийоми на хоръра. Като например вече споменатата плашеща музика и свръхестествения тътен. Или изтъркания трик с кучето. Когато в средностатистически филм със съспенс и смъртна опасност видиш камерата да обръща повече от две секунди внимание на кучето, знаеш: няма да го бъде, клетото, лошите/духовете/извънземните първо на него ще му видят сметката. Тук кучето се казва Куче и бива жертвано в трета глава, и то така, че главните герои дори не забелязват. Защо въобще е включено? Кой знае.
Кой знае и защо в Кан „Агне“ получи награда за оригиналност в раздела „Особен поглед“. Може би журито е видяло поезия и многозначителност в развлеченото действие и в ленивото свеждане до една-две на стотиците възможности, които появата на едно изключително създание е в състояние да активира?
