КАРЛОВИ ВАРИ 2016: СЪДИЯТА


от
на г.

КАРЛОВИ ВАРИ 2016: СЪДИЯТА

“Ей го, иде Расин като леден вятър” – нищо и никаква реплика, а колко информация в нея: невзрачният минувач на екрана е авторитетна фигура, често одумвана и леко плашеща; той ще бъде централен образ във филма; щом авторът му е избрал име на велик драматург, навярно ще последва нещо театрално... В ролята на Расин е един от най-популярните, характерни и култивирани актьори на Франция – Фабрис Лукини, у когото 45-те години драматичен опит, работата с Ромер и Льолуш и отбраните четива (той е прочут декламатор на литературни текстове) са оставили неизличима следа. Бидейки майстор на нюанса и на темпото, Лукини е безкрайно вещ в неволната комичност, а именно такава, и то съвършено премерена, е нужна за “Съдията” на Кристиян Венсан (1955), където се преплитат две рисковано различни сюжетни нишки: процесът срещу предполагаем детеубиец и едно ефирно френско увлечение. Неслучайно най-сетне и Венсан, и Лукини – далеч по-ценени в родината си, отколкото другаде – получиха големи международни награди за този филм (за сценарий и за главна мъжка роля от Венеция 2015).

Расин е начело на съдебния състав, който трябва да вземе решение дали Марсиал, млад маргинал с отчаяни очи, е убил дъщеричката си, или е излъгал, че го е направил (първоначалното му твърдение, което вече разпалено отрича). Една от изтеглените с жребий съдебни заседателки се оказва Дите Лоренсен, датчанка, която отдавна живее във Франция (Сидсе Бабет Кнудсен – възхитителната министър-председателка на Дания от абсолютно задължителния сериал “Borgen”), в някакъв момент е била лекуваща лекарка на съдията и е останала дълбоко загнездена в душата му. Стройният сценарий деликатно и успешно събира трагичното с лежерното, без да лиши първото от сериозност, а второто – от чар. Разговаря се много; съобщават се важни неща (на ироничната забележка на колега, че правото се феминизира, една адвокатка го успокоява – престъпността продължава да е мъжко царство: 9 от 10 криминални прояви са на мъже; в един момент Расин напомня на всички: задачата на правораздаването всъщност не е да установи истината, а да препотвърди правилата на съвместния живот, да отсее редното от нередното и да ги отбележи със съответните етикети); френското (а по някакъв начин и съвременното европейско) общество се представя през богат набор от типажи – безработните, имигрантите, богатите, бедните и техните разнообразни регистри и културни багажи... Механизмите на съда са изведени до най-чистата им театралност – “кралската” мантия на Расин; тържественото излизане “на сцената”; насладата в постигането на разбиране и съгласие.

Върховете си “Съдията” достига в миговете преди срив на някои от действащите лица, когато играта на актьорите става най-напрегната и вълнуваща: измъченият обвиняем, провинилият се полицай, влюбеният съдия. Най-ниската точка на филма е в “жокера” с двамата присъстващи на процеса, които с въпроси и отговори помежду си изясняват за зрителя кой кой е в залата и каква му е функцията – сцените с тях са чуждо тяло в естествения поток на историята. Приятният и неизбежен бонус е една малка рецитация на Фабрис Лукини: красивото стихотворение на Антоан Пол за случайните минувачки... Предишното по-съществено сътрудничество между Венсан и Лукини беше през 1990 г. в “Дискретната” – филм фриволен, женомразки и във висша степен дразнещ със своята превзета бъбривост. Четвърт век по-късно нещата най-сетне са се получили зряло и смислено.