Сред дузината филми, които се състезават за Кристалната топка на 51-ото издание на карловарския фестивал, два са чешки: “Вълкът от Карловске винохради” (автобиография на починалия тази година класик Ян Немец, завършена от питомците му в прочутото пражко висше училище за кино FAMU) и “Класната”. “Класната” е поредното от многобройните успешни сътрудничества между режисьора Ян Хржeбейк (1967) и сценариста Петър Ярховски (1966) – сред общите им начинания са филми като “Пупендо”, “Нагоре-надолу”, “Розата на Кавасаки” и номинираният за Оскар “Трябва да си помагаме”.

Действието се развива в Чехословакия през 1983 г. в едно братиславско училище, където новата ръководителка на клас от 12-13-годишни хлапета още първия ден ги препитва набързо за професиите на техните родители. Фризьорка, лекар, магазинер, счетоводител на летището – скоро се оказва, че всичко лично, записано в тефтерчето на учителката по словашка история и руски, започва да й върши извънкласна работа. Тя е вдовица на военен и има позиция в школната комунистическа структура и сестра в Москва – екстри, които я правят почти недосегаема – лека-полека децата, за да не бъдат наказвани чрез ниски оценки, започват да носят едно-друго от домовете си, да искат услуги за нея от родителите си, дори да й шетат вкъщи. Зузана Маурери в ролята на пъклената другарка Драздехова нюансира фино: тя е безскрупулна, хитра, с бърз рефлекс за чуждите слабости и за собствената си сила, която маскира като наивност. “Трябва да си помагаме”, казва по едно време – иронично намигане към едноименния филм (в който впрочем фразата също силно контрастира с действието, на чийто фон прозвучава: един малодушен бивш съсед тича след есесовци на мотор и безуспешно се опитва да издаде завърналия се от лагерите евреин... пак оттам е и репликата, с която лесно може да се опише духът на “Класната”: “Няма да повярваш какво правят ненормалните времена с нормалните хора!”).

Тормозът не е повод за смях, какъвто не е и опитът за самоубийство на дете – най-бодливата точка, до която стига филмът, – но Хржeбейк и Ярховски без проблем влагат забавни елементи във всеки момент, в който това може да стане, без трагикомедията им да зазвучи пошло. За това помага целият актьорски състав, както възрастните, така и децата: интересни, одухотворени лица, игра без преигравания или схематичност... На родителската среща, на която трябва да се реши на глас дали Драздехова все пак прави нещо нередно (при положение че всички знаят, че ги насилва) има моменти, сякаш заимствани от “Дванайсет разгневени мъже”. Изходът от взаимното убеждаване обаче е различен: малцина се показват откровено смели, малцина – откровено долни, а голямото мнозинство се лашка между страха и нуждите си (“Какво да си играем на герои?”).

“Класната” е една от онези костюмни постановки, в които дрехите, прическите, думите и обстановките са внимателно подбрани, но през цялото време се вижда, че са твърде новички и добре подредени, за да са истина. “Нагласеността” му, подправена с много захаросана музика, го прави по-неконкретен (нищо че е по реална случка, която най-вероятно се е повтаряла стотици пъти в стотици градове), по-отдалечен от вживяването, без да пречи на действието да се разгърне и поучително да се върне в изходната точка: същата песен от началото на историята, но на нов глас в края й. Усещането е за анекдот, разтеглен до размерите на пълнометражен филм. Макар и дебютиращ на фестивал, той всъщност няма да бъде попилян и на малък екран – нищо наистина високо кинематографично или художествено, или хуманно не би се изгубило от смаляването и одомашняването му до час и нещо приятно прекарване.