КАРЛОВИ ВАРИ 2016: БЕЛЖИКА


от
на г.

КАРЛОВИ ВАРИ 2016: БЕЛЖИКА

Видяна през очите на режисьора Феликс Ван Хрунинген (1977), Белгия е една южна държава с пламенни, даже леко разюздани мъже и решителни жени с щури прически и пъстри дрехи, които пушат като комини и в прилив на емоция трошат съдове. Героите му работят здраво, сдобиват се с потомство, карат се, прибързват, сглупяват... тоест живеят и нищо човешко не им е чуждо, и никой от тях не е повече, по-малко или по-друго от който и да е наоколо. Един от големите таланти на Ван Хрунинген е изграждането на образи – като се започне с безукорния избор на актьорите и се свърши с най-епичните етични спорове между персонажите, – топли, уязвими, разбираеми, симпатични, все едно дали действията им са достойни, или не за симпатия. Филмът, с който Ван Хрунинген се прочу, се казваше “Несретниците” (Златно лале от Истанбул 2010), и шумно и комично описваше разбитата команда на четирима непрокопсали братя от гледната точка на 13-годишния син на единия. “Краят на омагьосания кръг” (2012) съдържаше не само класически трагичен сблъсък на човека със зложелателната съдба, но и една от най-помитащите екранни химии между влюбени в киното от последните десетилетия, и получи отличия от Берлин и Севиля до Хавай и Мелбърн, в това число и номинация за Оскар. Най-новата история, “Белжика” (награда за режисура на тазгодишния Сънданс; раздел “Хоризонти” на Карлови Вари), е колкото отказ от направеното дотук в комедията и трагедията, толкова и типичен Ван Хрунинген: парче възможен, неизключителен живот, превърнато в изкуство от погледа на режисьора.

“Белжика” е западналото кафене в Гент, което двама братя превръщат, почти без да се усетят, в оборотен бар с жива музика и популярност далеч по-голяма от способността им да се справят със страничните й ефекти. Когато – както става в живота – първите дребни компромиси довеждат до по-големи и изкривяват цялото начинание, а първите дребни грешки се превръщат в болезнени стоварвания по очи, братята отначало падат в бездната на най-малкото съпротивление, после обаче вземат живота си в ръце и изпълзяват оттам. Какво толкова интересно в пропадането, което завършва с умора и зрялост, а не с пълна разруха, този любим псевдокатарзис на киното? Преодоляването. Възможността за спасение. Фактът, че не сме сами.

Тук именно идват на помощ – за да облагородят и наместят очевидното – любимите похвати на Ван Хрунинген, личният му почерк, изпитаните му открития на уверен разказвач. Подобно на другите му филми “Белжика” е силно белязан от американската култура, но вместо да я копира, я асимилира по своему: когато към секса, наркотиците и рокендрола се добавят труд, нежност и грижа, нещата рязко надрастват инфантилната приповдигнатост на стотиците американски филми за успех, слава и провал. У Ван Хрунинген дивото зове, но успоредно с него зове и питомното. Персонажите не са нито шаблонни красавци, нито трогателни маргинали, а обикновени хора. “Сбърках”, изплаква в ключов момент единият брат, “Не си”, отговаря другият – и двамата казват истината. Накрая (всъщност от самото начало): и тук саундтракът, могъщ и оригинален, е коловоз на филма и основно средство за поддържане на ритъм и задаване на посока.