Осем години след последния му пълнометражен проект, трагичния любовен реквием „Студена война“, полският режисьор Павел Павликовски се завръща на големия екран с още един стегнат, прецизен и изкусно заснет филм, критично изобличаващ същностната яловост на западноевропейската култура – на нейните утопични амбиции и просвещенски претенции. Пропит с меланхолия и почти всепоглъщаща безнадеждност, сюжетът ни представя кратък, но пък за сметка на това ключов епизод от биографията на знаковия германски автор Томас Ман. 

Годината е 1949-а, Германия е все още в руини и споменът за войната е пресен. Ман, който не е стъпвал в родината си от 1933 г., пристига от Калифорния във Франкфурт като филмова звезда, за да му бъде връчена наградата на Гьоте. С него е дъщеря му Ерика Ман (Сандра Хюлер), която, макар че също е не безизвестна писателка и актриса, придружава баща си като негово импресарио. Тя урежда професионалните му ангажименти, редактира (и първа слуша) високопарните му речи и като цяло полага неуморни грижи за бляскавия му имидж на вероятно най-изтъкнатия от живите германски автори. Не е изненадващо тогава, че сложните ѝ отношения с Herr Mann са по-скоро делови – явна близост липсва и единственото, което непосредствено ги свързва, е „семейният бизнес“, т.е. културата. Буржоазната им отчужденост обаче се пропуква, когато, малко след връчването на наградата „Гьоте“, двамата получават скръбна вест, че братът на Ерика, авторът Клаус Ман, се е самоубил в Кан, предполагаемо в акт на отчаян протест срещу същностния абсурд на следвоенното статукво. 

Както за Виктор и Зула в „Студена война“, така и за меланхоличния син на Ман идеологическият конфликт, който разделя Изтока и Запада след края на Втората световна, само доказва, че животът вече е форма на безсмислено страдание, защото историята е обречена да се повтаря пред погледа на един мъртъв Бог, видян за последно малко преди издигането на първия концлагер. В този смисъл Павликовски използва трагичната фигура на неспокойния син, разбунтувал се срещу непреодолимата грехопадналост на света, като концептуален контрапункт на буржоазния баща, който въпреки цялата си гениалност отказва да съзре истината, че в прекрасния нов свят, настъпил след 1945 г., вече няма място за изкуство и идеали, а само за лъжи, политика и идеология. Това се потвърждава не само във ФРГ, където Ман бива посрещнат от бивши колаборационисти на нацисткия режим (като внуците на Вагнер), които се опитват да се възползват от културния му капитал, но и в ГДР, където той се съгласява да бъде награден повторно, очевидно с идеята да остане в историята като велика личност, надхвърлила разделението между Изтока и Запада. Както разбираме обаче от един ерудиран партиец, на Изток Гьоте не бива четен като велик хуманист, отстоявал правата на човека и индивида, а по-скоро като предшественик на диалектическия материализъм, осъзнал фаустовските основания на всеки утопичен проект. 

С други думи, Павликовски недвусмислено ни показва, че бездната, зейнала между Изтока и Запада, няма да бъде преодоляна, както хапливо отбелязва Ерика, с красиви слова и интелектуални пируети. Ман първоначално отказва да приеме този факт, но след като бива изправен пред зала, пълна с отегчени функционери, разсеяно чакащи речта му да приключи, за да аплодират буйно по команда, реалността връхлита автора, а с нея идва и скръбта, която стоически е таил след загубата на Клаус. Така, за разлика от „Студена война“, където надежда за спасение (поне в този живот) няма, „Отечество“ успява да достигне точка, в която за миг се разкрива метафизичният залог на Павликовски, че може би някой ден красотата наистина ще спаси света. Това се случва в последната сцена, когато на излизане от ГДР Томас и Ерика случайно попадат в стара, разнебитена църква, в която органистът някак символично свири Бах – любимия композитор на Клаус, който, както споделя сестра му, бил почти способен да убеди депресирания мъж, че въпреки всичко Бог съществува. 

Макар че този в дълбочина сантиментален избор е на ръба на добрия вкус, тъй като влиза в конфликт с апокалиптичната логика на филма, без него „Отечество“ вероятно би бил твърде еднопланов и съответно – отблъскващо нихилистичен проект. Така поне Павликовски се опитва да даде отговор на невъзможния въпрос за смисъла на човешкия живот в един свят, лишен от трансцендентност и вяра в бъдещето. Дали в случая успява, може би няма значение. В крайна сметка, ако естетическите наслади са единственото, което ни е останало, то тогава Павликовски вероятно очаква да се задоволим с блестящите черно-бели композиции на Лукаш Жал (дългогодишния му оператор), вместо да търсим логическа последователност и идейна издържаност почти век след предполагаемия разпад на западната цивилизация. Подобна постановка, разбира се, не би могла да е по вкуса на всеки. Но тогава какво ни казва всъщност филмът? Че в ноевия ковчег на изкуството има място само за онези, които в името на красотата могат да се откажат от търсенето на удовлетворителни отговори на големите въпроси? Надявам се, че не, макар и по всичко да си личи, че ако отидем отвъд очарователната фасада и сантименталния песимизъм на „Отчество“, няма за какво друго да се хванем.