„Там, където свършва законът, започва Свиленград“ е една от крилатите реплики в „Мечтаното приключение“ на Валеска Гризебах, може би най-необичайния филм в тазгодишния Конкурс на Фестивала в Кан – заради изцяло непрофесионалния актьорски състав, събран от германка в България, и заради „меката“ женска гледна точка в гангстерския жанр (на режисьорката и на главната героиня), която вероятно му донесе Наградата на журито. Необичаен изглежда и интересът на Гризебах към занемарената, обезлюдена и същевременно динамична зона около българо-турската граница, но тя го обяснява с изненадващото за самата нея откритие, че Капитан Андреево е най-големият сухопътен граничен пункт между Европейския съюз и Близкия изток и вторият по големина в света. И че има и „такава“ Европа, различна от тесните ѝ изначални представи, чието беззаконие не се вписва в официалния ЕС кодекс, но и разбира се, привлича и вещае приключения.

След като разположи „Уестърн“ на българо-гръцката граница и заплете също необичаен сюжет – германски работници идват в България да строят ВЕЦ насред безводие, – Гризебах се потапя изцяло в български контекст, избирайки си за главна героиня една вечно усмихната археоложка, която се носи със завиден непукизъм през битови неразбории, мътни афери и примитивни мафиотски нрави из Свиленградско. Макар и пораснала в региона, Веска (геоложката по професия Яна Радева) е чужденка в този свят, но го носи в себе си – пепеливият цвят да дрехите ѝ сякаш търси мимикрия със сушавия прашен пейзаж наоколо, а от миналото ѝ на барманка в местен хотел ѝ е останал вкусът към грубоватите, нерафинирани мъже, нищо че явно си е изпатила навремето. Тези подробности обаче са ни подсказани в по-напреднал етап на филма, а дотогава действието се стеле бавно и разточително в синхрон със съзерцателния ритъм на Веска, която се занимава по-усърдно да търси открадната кола на стария си познайник Саид (Сюлейман Лефтеров, открит от Гризебах още за „Уестърн“), отколкото да намери кой да оправи пътя до археологическия обект край село Маточина, който ръководи, за да стигат работниците ѝ, без да пукат гуми. Саид обаче се изпарява и покрай упоритостта си да разбере къде се е дянал, Веска се натъква на сделки с туби бензин и бежанци; на истории за трафик на хора срещу дебели пачки; на пистолет, който ще гръмне, когато трябва, макар и само превантивно; и въобще на гъста мрежа от тъмни бизнеси, ръководени от местния деребей Илия (Стойчо Костадинов). Той пък е едновремешен отхвърлен обожател на Веска и завръщането ѝ го амбицира да се доказва, като ѝ засипва пътя с чакъл. Тя на свой ред, инатлива и независима, продължава да бленува Саид, докато междувременно си ляга спонтанно с трети, просмукан с ракия бабаит, без продължение. Симпатичното е, че в споменатите любовно-еротични конфигурации са замесени все хора, наближаващи 60-те, което е хем революционно за наратив по нашите земи, хем се намества в западния тренд от последните години да се правят филми за сексуално освободени жени в напреднала възраст. На фона на този интимен пласт криминалната нишка, макар и пронизала повествованието на всички останали нива, някак остава на заден план и недовършена между подхвърлени псевдознакови реплики като „тази земя е изпълнена с мародери“ и „винаги имаш избор да си добър или лош“ и в този смисъл гангстерският жанр е само претекст. На преден е загадъчният вътрешен живот на Веска, изобразен чрез протяжни наблюдателни кадри, които, да, потапят ни в света ѝ и омекотяват бруталната реалност през дзен нагласата ѝ, но не е сигурно, че искаме да останем в него толкова дълго, колкото ни принуждава почти тричасовото времетраене на филма.  

Опитвам се да не мисля за Валеска Гризебах през клишето за отегчената от подредения Запад интелектуалка, която търси моментна разтуха в Дивия изток, но тук тя определено предпочита да остане в мечтаното си приключение, вместо наистина да разбере къде всъщност е. Вследствие на което се е поизгубила в превода, подобно на немските си герои в първия ѝ опит по тези земи. А и чисто езиково говорът на места дращи слуха въпреки старанието на непрофесионалните актьори, които са автентични попадения. Ако в „Уестърн“ диалогът звучи естествено спънато заради езиковата бариера между германци и българи, което е напълно приемливо, то тук се случва да е декламативен и несръчен, като произнесен от другоземци, неулавящи докрай нюансите на онова, което казват. Иначе пътят на Веска от мутренския хотел до археологията остава неясен, както и странното влечение на всякакви закоравели мачовци към една еманципирана самотница на късна средна възраст. Логиката се губи в пожелателното феминистко мислене и това изобщо нямаше да е беда, ако самата Гризебах не бе избрала стил на границата с документалистиката и не бе заявила желание да е близо до реалния живот, което вече поражда различни очаквания.

Колкото до наградата в Кан, „Мечтаното приключение“ е безспорен успех за българската филмова индустрия – със сигурност във формален и не дотам в културен аспект. И след този филм България ще продължи да е екзотична terra incognita дори в Европа, удобно изпразнена от собствено съдържание tabula rasa, върху която всеки е добре дошъл да проектира мечтаните си приключения и които ние сме готови да припознаем като свои, вместо да поемем главната роля в собствените си животи и територия. Безпомощност, на която Валеска Гризебах е просто невинен ползвател и в този смисъл филмът ѝ е особено важен като красноречиво отражение на тенденцията.