Затворът е по презумпция наказание, но може да бъде и шанс, макар и в крайна сметка пропилян. Такъв е случаят с Майк, главния герой от първия режисьорски филм на актьора Харис Дикинсън „Уличник“, получил наградата на ФИПРЕССИ в програмата „Особен поглед“, в която бяха показани и други два филма, режисирани от актьори с холивудска слава – изповедално-биографичният „Хроники на водата“ на Кристен Стюард по едноименния роман на Лидия Юкнавич и портретът на междупоколенческо женско приятелство „Елеонора Велика“ на Скарлет Йохансон. „Уличник“ е социална драма с едва доловим хумор и е най-сполучливият дебют измежду трите, може би защото е провокиран от личния опит на Дикинсън, който преди пет години започва да работи като доброволец с хора, борещи се със зависимости, склонност към отпадане от обществото и скитничество – накратко, водeщи битка със самите себе си. Наблюденията и преживяванията сред тях го вдъхновяват да разкаже историята на един такъв човек нюансирано, емпатично и със смирение, разбираме от интервю в сайта на фестивала. „Можем ли да се доближим до Майк – някой, който е неморален, държи се лошо и е нелюбезен, но в същото време е симпатичен, очарователен и се опитва да оцелее?“ Според Дикинсън търпимостта на хората към подобни истории често е ниска, защото не искат да прогледнат зад видимата страна на определени социални проблеми, което го мотивира да подходи към героя си с човешко отношение, скромност и съпричастност – споделя в друго интервю. 

Хора като Майк срещаме всеки ден по улиците на големите градове, а вече и на по-малките: красив и в разцвета на силите си, но опърпан и просещ; надарен със здраво тяло, което обаче е дом на разпилян дух. Някой, когото по-скоро ще отминем и ще му откажем помощ, леко възмутени, че здрав, прав и млад мъж пилее силите си. Но съвсем леко, защото веднага ще го забравим. А и сюжетът на „Уличник“ донякъде ще оправдае безразличието ни, показвайки защо да му помагаме, може наистина да не е добра идея. На екрана го заварваме да скита и спи по улиците на Лондон вече пет години, да преживява с дребни лъжи и изнудване, да се бие за дрога с ближния си по съдба Натан (в ролята е самият Харис Дикинсън), а когато чернокож минувач чистосърдечно му предлага помощ и се запътват да му купи храна, Майк го напада под един мост, разбива му носа и му краде часовника. Хващат го тъкмо когато е успял да измъкне някой паунд от заложна къща и го прибират на топло за осем месеца, а после го зачисляват на социална работничка, осигуряват му стая в хостел за няколко месеца, намират му работа и въобще цялата система е впрегната, за да излезе от Майк човек. Видимо той полага неистови усилия да е чист, да се държи прилично и да върши, каквото се налага в кухнята на ресторанта, където го наемат, но от време на време избухва и дори усамотеното слушане за дискове за медитация вечер в празната стая не успява да го настрои на дзен вълна. Върхът на цивилизования подход по въдворяването му в обществото е идеята на социалните да срещнат Майк с жертвата му от нападението и да го принудят да чуе как се е почувствал един алтруист, след като добротата му е била поругана. Но Майк не проявява нито търпение, нито изглежда да има капацитет да вникне в „урока“. Изгонен от работа след пореден гаф, отива да сортира боклук, където една отракана мацка го води в караваната си за бърз секс, запознава го с приятелите си и му предлага да шмръкнат, а оттам животът на Майк тръгва обратно надолу.

Гледали сме куп филми за гневни аутсайдери – от „Шофьор на такси“ до „Жокера“ – и причините да са такива, непременно са изтъкнати по силата на драматургичното правило за „биография на героя“ и/или чрез очертаване антагонизма им с враждебната заобикаляща ги среда. „Уличник“ е по-скоро в жанра „изследване на герой“ и се занимава с непосредствените му действия тук и сега, без амбицията да анализира предпоставките в дълбочина – миналото на Майк не е натоварено с особена значимост освен беглото споменаване, че е израснал в приемни семейства, а хората около него са търпеливи и толерантни, макар и по инерция, от добро възпитание. Изгубен като карфица в купчина от безразличие и самота, той ту се рее безотговорен, безпътен и някак невинен за импулсивната си неосъзната агресия, ту опитва да запълни емоционалния вакуум с мимолетни контакти или с дрога, за по-безболезнено. Безизходицата му вероятно произтича именно от неспособността да осъзнае произхода на страданието си. 

Франк Дилейн в главната роля играе повече с очи, отколкото с движения и реплики; очи, в които се чете детинското настояване, че светът му е длъжен и че това, което получава, не е достатъчно. A неговият Майк е като лакмус за празното, лишено от големи препятствия, но и велики цели време и място, на което принадлежи, ако чувството за принадлежност му е присъщо въобще.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.