Бразилският режисьор Клебер Мендонса Фильо, започнал кариерата си в киното като критик, минал през правене на клипове и видео експерименти в края на 20. век и осмелил се да посегне към лентата и големите проекти едва в 21. век, очевидно подхожда към създаването на филми с респект и огромно внимание. „Тайният агент“, получил наградата за режисура, за мъжка роля на актьора Вагнер Моура и на ФИПРЕССИ в Кан, е едва четвъртият му пълнометражен игрален филм и е изпипан до последната подробност. Освен че се откроява със сочен оригинален стил, жонглира умело с жанровете и не пуска зрителското внимание, „Тайният агент“ въплъщава онтологичната същност на киното – запечатва, а в случая и реконструира времето; съхранява в детайли обреченото на забрава. Въздейства на различни нива още през заглавието, което е адекватно на пласта „криминален политически трилър“, но е по-скоро уловка за киноманите, оказали се засмукани във времева капсула. Tаен агент всъщност няма, но усещането за конспирация е във въздуха, а да пресъздаде мириса и пулса на тази нажежена обществена обстановка в Бразилия през 1977 г., за режисьора е толкова важно, колкото и да разкаже увлекателно историята на героя си.

Сюжетът е плавна смесица от хипер и сюрреализъм; поток на паметта, който се движи между Сао Пауло, столицата Бразилия и родния град на режисьора Ресифе на фона на бразилската военна диктатура през 70-те на миналия век. Героят на Вагнер Моура - Марсело, пристига в Ресифе при неясни обстоятелства, а на бензиностанцията в преддверието на града от три дни лежи загърнат в картон труп, който явно никого не впечатлява – красноречиво предупреждение за нивото на непукизъм наоколо. Кой е Марсело, от какво бяга и кой го преследва, са въпроси, които се разнищват постепенно, но не според типичен за жанровата рамка сценарий. Макар че Моура е достатъчно секси, за да мине за шпионин, всъщност – разбираме през флешбеци, прескачащи до Сао Пауло и Бразилия – се оказва скромен вдовец и учен, чийто патент е откраднат от университетски чиновник, а фаталната му грешка е, че не си е замълчал. Докато подготвя бягството си от страната и се опитва да отведе сина си, останал при тъстовете в Ресифе след смъртта на майката, Марсело работи под прикритие в държавен архив и търси сведения за своята покойна майка, а около него е джунгла от персонажи: бъбриви хазяйки и лъстиви съседки, мнителни служителки и похотливи пазачи. Както и от случки с безразборен секс на безразборни места за отдушник, докато цялата околия е в ужас от слуха за намерен в корема на акула крак, който ту се появява във вестниците във формата на карикатура, ту нощем в парковете да плаши народа – „Челюсти“ на Спилбърг тъкмо върви по кината в Ресифе. Бавно и морно в лепкавата жега, досгъстена от текущия карнавал, всичко се движи по логиката на механизмите за оцеляване в една тоталитарна държава, където парата се изпуска на пресекулки по причудливи начини, а понякога и в кървави изблици. Междувременно си даваме сметка, че цялото действие заедно с флешбеците тече в ретроспекция спрямо настоящето, в което девойка транскрибира архивни аудиозаписи, а трилъровата фабула е тяхната екранна възстановка. Девойката е от Ресифе и на финала ще се върне там, за да намери порасналия син на Марсело да работи като лекар в бившата сграда на киното, където навремето целият град е гледал „Челюсти“; ще дари кръв в болницата и през вените си метафорично ще прелее и разпространи възстановените спомени за миналото на този град там, където им е мястото. 

Подробното изследване на Мендонса Фильо върху онова време и среда очевидно произтича от стремежа му да възкреси историческия пейзаж в опит за противопоставяне на колективната амнезия, да освети на пръв поглед „незначителните“ хора и събития, изнизали се като песъчинки през ситото на времето, но всъщност съставляващи живата му тъкан. „Тайният агент“ не е точно филм за режима, а по-скоро „потапящо преживяване“ без VR очила и специални ефекти, което ни отвежда в онази епоха и нейната атмосфера през майсторско пресъздадено усещане за всепроникващ страх, подозрения и похлупени истини; за обсесивния политически подтекст, който ръководи живота на хората. Но и е пряко „кръвопреливане“ между минало и настояще, както подсказва финалът на филма; настояще, което не е имунизирано срещу репресивните практики на миналото, особено когато обществената памет е избледняла.

Гледах „Тайният агент“ в Кан два пъти, но със сигурност ми убягва още много от необятната му вселена. Успокои ме речта на Клебер Мендонса Фильо при получаването на ФИПРЕССИ дипломата, в която той самият призна, че в разговори с приятели критици е разбрал по-добре собствения си филм. Вероятно защото „Тайният агент“ притежава богатството на колективната памет, чийто лабиринт не може и няма нужда да бъде разплетен от раз – създаден с неукротимо въображение и кинематографична маниакалност, филмът остава в съкровищницата за идните поколения, отворен за прочити и в следващите епохи. 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.