Украинският режисьор Сергей Лозница се завръща в основната конкурсна програма на фестивала в Кан, след като последният му игрален филм, политическата сатира „Донбас“, бе селектирана през 2018 г. в паралелната секция „Особен поглед“. В това имаше известна доза несправедливост, доколкото въпросната продукция, посветена на абсурдното ежедневие в непризнатата „Донецка народна република“, се открои на фона на останалите художествени проекти на украинеца не само с язвителния си хумор, но и с амбициозната си сюжетна рамка. Лозница, който е по-утвърден като документалист с подчертан интерес към историята на тоталитаризма, неизменно се старае да снима игрални филми, отговарящи на мащаба и дълбочината на страданието, на което всеки деспотичен режим подлага своите граждани. За целта той често работи с нестандартни композиционни рамки – с нелинеарни, фасетъчни наративи, изтъкани от множество, взаимно пресичащи се истории, трагично отразяващи се една в друга, за да ни представят голямата картина на тираничната действителност. Именно в „Донбас“ Лозница борави най-органично и ефектно с този сложен похват, въпреки че още в продукции като „Моето щастие“ (2010) и „В мъглата“ (2012) ясно си проличава завидният му талант да разгръща и удържа повече от един разказ, без да жертва концептуалната и драматургичната цялост на филмите си.

От горепосочената перспектива е донякъде разочароващо, че новият проект на режисьора „Двама прокурори“ загърбва всяка по-нестандартна форма на повествование в името на по-семпла, праволинейна и някак еднозначна сюжетна стратегия. Базиран на едноименната повест на съветския физик, писател и дългогодишен политически затворник Георги Демидов, филмът проследява обречения опит на младия държавен обвинител Корньов да се пребори с престъпните практики на НКВД в името на „комунистическото право“. Воден от идеалистични подбуди, неопитният прокурор решава да заложи на карта всичко, за да разследва ареста на по-възрастния си колега Степняк – бивш влиятелен партиец, най-вероятно станал политическа мишена при някоя от прословутите сталинистки чистки.

В рамките на въпросното следствие Корньов се сблъсква с безпределната мощ, антихуманност и жестокост на съветския държавен апарат, като още от началото на филма е пределно ясно, че ще бъде безмилостно наказан за чистосърдечната си вяра в основанията и бъдещето на комунистическата идея. Въпреки че младежът е напълно убеден, че брани същата от „фашистите“ и „контрареволюционерите“, внедрили се в НКВД, финият ироничен поглед на Лозница възпрепятства зрителя да му съчувства или да се надява на успеха му. По този начин филмът се превръща в безнадеждно мрачна история с предизвестен край – в бавна, мъчителна екзекуция, чието смразяващо темпо и смазваща неотвратимост убедително показват, че доброто не може да вирее в сянката на тоталитаризма. Разбира се, в това отношение кинопроектът е ярък и запомнящ се, но като послание и естетика не предлага нищо ново на зрителя, запознат с филмографията на Лозница, който вече неколкократно е насочвал критичния си поглед към произвола, лицемерието и ексцесиите на сталинисткия режим в документални продукции като „Процесът“ (2018) и „Държавно погребение“ (2019).

Може би единственият по-интересен концептуален момент в „Двама прокурори“ е, че приоритетно се акцентира върху абсурдните, почти кафкиански крайности на съветската бюрокрация, чийто студен, процесуален език е способен да прикрие и оправдае и най-криминалните и неморални действия на властимащите. Затова филмът заслужава своята публика, като не бива да се пренебрегва и фактът, че той, подобно на повечето продукции на Лозница, е преди всичко опит да се изобличи, заклейми и отхвърли авторитарното минало и настояще на Русия. Интересите на изкуството обаче невинаги съвпадат с тези на историята и политическата справедливост. Въпреки че е от жизнена важност за киното да е в състояние дръзко да конфронтира разказите на силните на деня, все пак не бива да се забравя прозрението на Достоевски, когото Лозница с голяма почит екранизира в „Кротката“ (2017), че не друго, а именно красотата ще спаси света. От друга страна, вероятно целта на филми като „Двама прокурори“ е да ни убедят, че там, където властва злото, няма нищо за спасяване. Тогава единственото, което би ни останало, е меланхоличната надежда на В.Г. Зебалд (друг любим автор на Лозница), че поне рано или късно светът ще свърши.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.