След патетична възхвала на лобизма в актьорството от Леонардо Ди Каприо и банална антитръмпистка реч на Робърт де Ниро, който получи почетна Златна палма, 78-ият фестивал в Кан сякаш за компенсация откри с непомпозен и аполитичен френски филм. Игралният дебют на французойката Амели Бонин „Да си тръгнеш някой ден“ – пълнометражна вариация на по-ранния ѝ късометражен филм със същото заглавие, спечелил Сезар през 2023-та – е иронично-реалистична и киселo-романтична комедия, която всеки път, щом се доближи до мелодрамата, прескача и към мюзикъла, за да не я вземем съвсем на сериозно. И неизбежно влиза в диалог с „Един мъж и една жена“ на Клод Льолуш, вдъхновил тазгодишната визия на фестивала по случай 50-годишнината от премиерата си – и двата филма разказват вълнуващи любовни истории, останали такива именно защото не стигат по-далеч от мечтание.

Сюжетът е неусложнен, сякаш за да изпъкне същината. Сесил, около четиресетте, скришом се оказва нежелано бременна от уж обичания, но явно също нежелан мъж до себе си, който упреква стресовия ѝ ритъм за невъзможността ѝ да зачене. По спешност и за непределен период ѝ се налага да се прибере от Париж в родния си град, за да спасява семейния ресторант след третия инфаркт на баща си. И да си припомни любовно-омразното общуване между него и майка му, вероятно белязало и нейните връзки; и несбъднатото му желание да има син, превърнало я в мъжко момиче. Неочаквано се засича с порасналото русо момче, по което си е падала в училище – сякаш знаково, в момент на колебание, в който или трябва да приеме зрелостта като уседналост и компромиси, или да я отхвърли, за да не си отнема възможността за сладко бленуване по евентуално невъзможното. Проблясва искра на взаимност, нещо забравено старо и надежда за още един шанс в любовта – като между героите на Анук Еме и Жан-Луи Трентинян, но не съвсем. Ако връзката в „Един мъж и една жена“ е осуетена поради невъзможност за раздяла с миналото, в „Да си тръгнеш някой ден“ тя няма как да се просъществува заради невъзможността любовта да се откъсне от настоящето – русото момче, на което му се иска да е фотомодел, е всъщност автомонтьор и женен с две деца за незабележима навремето съученичка. А Сесил, освен официално обвързана, е и затрупана с работа около откриването на гурме ресторант в Париж, припряна да не прахоса момента на нетрайна слава, набрана след участие в кулинарно телевизионно шоу. Битът на установения делник, а не метафизиката на паметта застават на пътя на любовта. Прозата на реалността превзема поезията на въображението, метафорично и буквално. Там, където диалогът не достига, идва на помощ мюзикълът с предимно известни парчета (Alors on danse, Parole, parole, Partir un jour, откъдето и заглавието) – героите запяват и затанцуват в израз на неизразими емоции, а после, като хамстери на въртележката, се завръщат към цикъла. Отказът на Сесил от майчинство, представен като феминистки порив за отстояване на себе си, леко пресолява манджата – хем комедия с елементи на мюзикъл, хем социално ангажирана – но пък брандира филма с актуалния сертификат „женско кино“, за всеки случай. До филма на Льолуш, който чрез елегантен флешбек заплита въображението в копнежа по невъзможната любов, филмът на Бонин в една, общо взето, несръчна каша от жанрове го разплита и приземява илюзиите сякаш от разочарование, че романтичните обещания на шейсетарското френско кино са се сгромолясали.

Да правиш кино във Франция, е като да си роден със златна лъжица в устата – за пореден път ставa ясно след това откриване в Кан. Дебютен филм от която и да е друга държава с качествата на „Да си тръгнеш някой ден“ – приятен и мимолетно вълнуващ, но забравен на другата сутрин; смел, но и неуспешен в жонглирането с жанрове и в крайна сметка незабележителен – не би получил шанса да открие най-влиятелния филмов фестивал в света. Отявлена проява на „провинцилизма на големите“, за който пише Милан Кундера в „Изкуството на романа“ именно по повод на френската култура, на която, поради това, че е създала отлични образци във всеки вид изкуство, не ѝ се налага да търси другаде и често е неспособна да види по-далеч от носа си.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.