На 14 май с „Второ действие“ на Кантан Дюпю* започна 77-ото издание на кинофестивала в Кан. Първата му прожекция и предхождащата я церемония по откриването се излъчиха едновременно в кината на повече от 700 града във Франция – трудно е човек да си представи по-сърдечно „на добър час“ за най-прочутото културно събитие в една страна, богата на културни събития.

Както повечето филми на плодовития сценарист, режисьор, оператор, монтажист и композитор Дюпю (общо 14 пълнометражни, като се почне с дебютния „Нефилм“ от 2002 г.), този също е кратък, чудат и автоироничен, гмурва се в безпричинно насилие („Безпричинност – най-могъщият стилистичен инструмент!“, както се казваше в увода на прославилия го през 2010-а „Гума“) и жонглира със средствата на седмото изкуство на едно достъпно за широката публика метаравнище. И както повечето му филми, този също тръгва безкрайно интригуващо, някъде след средата започва да губи енергия и да се повтаря, докато не приключи с финал, който е толкова многозначителен, че по-скоро не значи нищо.

„Второ действие“ е името на бар-ресторант насред неопределена пролетнозелена пустош, към който устремено крачат две двойки: приятелите Давид и Уили и бащата и дъщерята Гийом и Флоранс. Давид се оплаква на Уили от любимата си – тя е чудесна, но не го привлича физически, и за да се отърве от това непоносимо положение, той моли Уили да я съблазни. Флоранс се хвали на баща си с Давид и иска да ги запознае. Дотук положението е оперетно, но скоро става а ла Пирандело, когато в разгорещен момент от съответните разговори и двете двойки се разкриват като актьори, доста различни по характер и взаимоотношения от своите персонажи. Това е съвършен повод за участниците във филма да покажат какво умеят – и те го показват: Луи Гарел (Давид), Рафаел Кенар (Уили), Леа Сейду (Флоранс) и Венсан Ландон (Гийом) са във вихъра си. Още повече при следващия обрат, който събира четиримата в бар-ресторанта и разкрива следваща тяхна същност, и т.н., и т.н.

„Второ действие“ е провокация на много нива – шега със снимачния процес, с навиците на актьорите и йерархично обусловените им взаимодействия с останалите по веригата; с класите, езика и възгледите на зрителите; с най-новите глобални достижения, постепенно превърнали се в глобални притеснения (от социалното заличаване до изкуствения интелект). На едно ниво от повествованието режисьорът с удоволствие хвърля двама от персонажите си в рискован спор за политически коректното („Дръж се прилично и си казвай репликите!“, роптае уплашено Давид), но на друго с размах натрива носа на всички в залата, които са изпитали удовлетворение от предното... макар че в крайна сметка май никой не остава непогледнат с дружелюбен присмех. Кръвта и мустаците са фалшиви. Събитията не водят доникъде. Музиката като от класически романтичен филм е едно от най-ловко употребените средства за комичен ефект. Всяка стъпка нанякъде е опровергана, куп реплики се повтарят на нов глас, както впрочем и най-яркият жест, извършен от рамкиращото пето действащо лице.

Дюпю обича да разбутва привидностите и да прекалява с видимо, младежко удоволствие (това, че е на 50, не пречи). Прави кино на сценките, хрумките и умереното неподчинение – скечове с жанрова обагреност и рехав пълнеж, но със знакови изпълнители; с елементи от езика на независимите продукции, органично събрани с цитати от класиката, най-новото медийно съдържание и граматиката на комерсиалните филми. В „Еленова кожа“ (2019) мъж в криза на средната възраст (не друг, а артистът Жан Дюжардан) започва култ към якето си. В „Невероятно, но факт“ (2022) капак към подземие в къщата на буржоазна двойка води към подмладяване и лудост (в успоредна сюжетна линия герой – изигран от Беноа Мажимел – си присажда електронен пенис). В „Който пуши, кашля“ (2022) отряд „отмъстители“, чиято суперсила е, че съвместното им действие предизвиква най-лошото от никотиновата зависимост, си разказват страшни истории. В „Яник“ (2023) недоволен театрален зрител завзема сцената и пренаписва пиесата...

Във „Второ действие“ чувството отново е за умело разказан виц с край, който разказвачът е забравил, увлечен в предхождащите го подробности. И все пак той беше отлично начало на фестивала – леко, забавно, търпимо злободневно, много френско и най-вече влюбено в киното. И докато проблемът с вицовете е, че през цялото време си наясно, че с тях времето се убива, а не се удължава с добавени или разкрити смисли, тук Дюпю всъщност се шегува здравословно и с точно това очакване към изкуството – да промени живота ни.

„Второ действие“ е част от селекцията на Кан, но извън състезанието. За „Златна палма“ тази година си съперничат 22 филма, сред които най-новите продукции на Андреа Арнолд, Паоло Сорентино, Шон Бейкър, Кирил Серебренников. Това, че за 12-и път в историята жена оглавява журито (спрямо 60 пъти, в които председатели са били мъже) и че жените в конкурса са необичайно много (4 режисьорки редом с 18-те режисьори), вдъхнови някои колеги по света да нарекат новото издание на фестивала „феминистко“ – още една хумористична нотка за откриването.

* Произношението на Quentin Dupieux е по-скоро Кантан Дюпю или Контан Дюпийю, за разлика от всички комбинации от Куантан, Куентан, Куентен, Куентин, Дюпийо, Дюпо и Дюпи, които се срещат в българските медии.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”