„99% от филмите са скучни. Този не е“, кратко, ясно и уверено гласи режисьорската бележка на свръхпродуктивния французин Кантан Дюпю, приложена към синопсиса на 65-минутната му най-нова комедия Яник, която се състезава в Международния конкурс на фестивала в Локарно и спечели наградата на европейската мрежа киносалони „Европа Синемас“. На фона на останалите филми в програмата, Яник, с краткото си заглавие, разумно времетраене и забавен сюжет, е извор на свежест и облекчение, защото на точното място и пред точната, изнурена от претенциозни екранни изстъпления публика задава въпроси относно смисъла от изкуство, което не носи радост на зрителите. И го прави под формата на игра, която така увлича, че краткият и без това филм ни се струва като твърде бързо отлетял миг проблясък на талант и остроумие в морето от посредствено европейско и фестивално кино въобще.

Насред камерен мизансцен се играе камерна пиеса в камерен театрален салон и действието ще протече изцяло в тази среда. Вяло и заучено трима актьори разиграват любовен триъгълник с абсурдистки привкус – заглавието на пиесата е „Рогоносецът“. И тъкмо когато сме напът да помислим, че ще гледаме телевизионен театър, вбесеният зрител Яник прекъсва действието и започва да търси сметка на висок глас за посредствения спектакъл, с който си губи времето: „Прибавяте към проблемите ми, вместо да ме карате да забравя“ и „Чувствам се по-зле, отколкото преди да дойда, и това не е редно“ са основните му упреци. Яник, който отговаря за цял паркинг и си е взел почивен ден, за да успее да дойде от предградията в центъра на Париж за представлението, не разбира как е възможно режисьорът зад този провал да не е в залата, за да отговаря на въпросите му. Така този метанаратив се преплита умело с театралния и започва словесна игра между „човек от народа“ и „хората на изкуството“, в която презрението на първия произтича от невъзможността на вторите да защитят черно на бяло качествата на нематериалния си труд, а тяхното презрение е към настояването му да изпита простичка емоция като удовлетворение от видяното. И когато пак сме напът да си помислим, че Дюпю ще го обърне на приспивен екранен дебат относно ползата от изкуството и разрива между претенциите на правещите го и очакванията на консумиращите го, нов сюжетен обрат ни връща нащрек. Изгоненият с арогантност Яник влиза обратно в залата с пистолет и задържа всички като заложници, заставяйки ги да го наблюдават как пише на нечий лаптоп с два пръста собствена пиеса, която актьорите после ще трябва да изиграят. Междувременно провежда приятелско-издевателски разговори с различни хора от публиката

Наравно с виртуозния сценарий, гръбнакът на филма е Рафаел Кенар в ролята на Яник, умеещ да изрази гняв, стръв за духовен катарзис и детска наивност в една реплика. Противоречивият образ, който надипля, от една страна, предизвиква реакции в диапазона между съчувствие и конфуз, а от друга, побира целия спектър от въпроси, които филмът задава и дори не се опитва да отговори. Осъществил неусетния преход между измамен зрител към шоумен, героят на Кенар също така неусетно въвлича публиката в една тиха „интерактивна“ игра, която провокира мисли у гледащия. Те не гадаят какво е искал да каже авторът, а се въртят около личните очаквания от изкуството и ролята му в живота на всеки един от нас. „Готови ли сме да стреляме, ако потребността ни за духовност остане неудовлетворена?“, е въпросът, който пулсираше в моите мисли след края на филма.

С Яник Кантан Дюпю доказва, че талантливият разказвач няма нужда от специални ефекти, съобразяване с т.нар. „масов вкус“ или от големи бюджети дори, за да пълни салони; нито пък да държи зрителите с часове пред екрана като заложници, за да докаже, че изкуството му е смислено. Гледах филма на последната претъпкана извънредна прожекция в един конгресен център, на която присъстваха и настоящият, и бившият министър на културата на Швейцария като обикновени зрители – слухът, че Яник не е филм за изпускане, явно бе стигнал и до тях. Да се надяваме, че политиките им ще включат интелигентното разсмиване на публиката като приоритет – ужасно трудна задача, с която Дюпю се справя с лекота.