Когато вече нямаш бъдеще, ти остава само миналото. И ако то е лъжа, рискуваш да те запомнят като измислен герой. Нещо в този дух казва Ленард Файф, главното действащо лице в „О, Канада“ на Пол Шрейдър, един от най-гледаемите филми в бързо отшумялата първа третина от конкурса. Друго, което казва Файф, този път за ранните си години, звучи горе-долу така (и с лека корекция на професионалната област важи за сериозна част от дотук видяното в Кан): повече ме вълнуваше да гледат на мен като на писател, отколкото да се занимавам с писане.

„О, Канада“ е неизбежно нишов – филм за филм за живот на автор на нишови филми – и едва ли ще получи огромно разпространение, но със сигурност ще си спечели ценители сред съзнателно потърсилите го и няма да съсипе от скука намерилите го случайно. В централната роля майсторски влиза Ричард Гиър: старостта отива на актьорството му не по-малко, отколкото ѝ отиваше младостта. А Джейкъб Елорди като младия Ленард е един от малкото свръхизползвани в момента актьори, които не омръзват с ентата си поява на екрана в рамките на броени месеци.

В последния ден от живота на прочутия документалист Ленард Файф в комфортния му дом в Монреал идват Малкълм и Даяна, двама от бившите му студенти, също постигнали успехи в документалното кино. Те са подготвили 25 ключови въпроса, чрез които окончателно да изведат ментора си до „величината, която е добил в канадската колективна памет Глен Гулд“ – ни повече, ни по-малко. Още от първия обаче обектът на пространното им интервю-равносметка ги избутва от мястото на водещи и сам режисира какво ще се говори. И най-вече защо. Файф се намира на границата между този и онзи свят и тази позиция му гарантира една специална трезвост, с която той разбива личната си легенда за твореца. Гостите възнамеряват да започнат беседата от 1968 г. (и войната във Виетнам), когато уж е избягал от САЩ в Канада, изпращайки смело послание за мир. Файф обаче няма време за техните желания и подема алтернативна история – не тази на смелите разследвания на несправедливости, с които е познат, а низ от едри и дребни мизерии, които е вършил волно и неволно. Повечето волно. В ущърб на щедри, любящи и гостоприемни хора по пътя си. „Как е възможно толкова много страдание да няма смисъл?“, пита се Файф, но във въпроса му не звучи състрадание, нито дори любопитство.

Най-интересното решение на Шрейдър е да вкара множество разказвачи с несъвпадащи повествования (отритнатият син на Файф; двойката документалисти, които снимат филм за бившия си учител; самият Файф – гласно и наум); най-необяснимото – да използва Ума Търман не само за ролята на Ема, съпруга и съмишленица от късните години на Файф, но и за тази на Глория, случайна забежка от многото, правени в миналото зад гърба на партньори и приятели.

Мрежата от напрежения между присъстващите и телесната нестабилност на интервюирания разслояват събитието още по-тънко, още по-коварно. Ленард отказва да продума, ако жена му Ема не е наблизо да слуша. Когато говори обаче, прескача, наставя, повтаря. Тя – негова бивша студентка, и то от един и същи курс с Малкълм и Даяна – негодува, че го претоварват, и отдава на лекарствата и умората неласкавия начин, по който изведнъж се описва съпругът ѝ. Но не изглежда твърде убедена. Файф смята Малкълм за самозванец, яхнал таланта на Даяна, и Малкълм го подразбира. Даяна знае, че мъжът ѝ спи с асистентката си; Ема знае, че мъжът ѝ е спал с Даяна...

В цветните спомени се промъкват черно-бели; в епохата на Елорди се промъква Гиър; в предвидимия хор на събраните в стаята непредвидимо се промъкват репликите на медицинската сестра. Работата на оператора Ендрю Уондър и на композитора Фосфоресент е експресивна и адекватна. И не е за вярване, но няколко червени круши в купа на масата в „О, Канада“ са един от най-вълнуващите детайли, които се видяха през последните дни на тонове мислена, работена и видимо скъпа сценография в произведенията от официалната подборка на Кан.

„О, Канада“ е вторият филм на Шрейдър по книга на Ръсел Банкс (1940–2023) след „Мъчение“ от 1997 г. (откогато впрочем е и „Примамливото отвъдно“ на Атом Егоян, също по роман на Банкс) и второ силно сътрудничество с Ричард Гиър след „Американски жиголо“ (1980). И „Златната палма“ не му е чужда – спечелилият тази за 1976 г. „Шофьор на такси“ е по негов сценарий; през 80-те се е състезавал два пъти за нея. Шрейдър отново е създал преживяване, което има потенциала да излезе от привидната си ниша. Разказ за човек, отказал да се съобразява с очакванията и нуждите на другите, и стигнал далеч. Прекалено далеч. Припомняне, че истината е точно толкова голяма или малка, хубава или грозна, колкото умел е разказвачът и пристрастен неговият слушател.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”