Леос Каракс (1960) прави филми толкова рядко, че всеки нов бива наречен „завръщане“. След ранния му първи пълнометражен „Момче среща момиче“ (1984) петте следващи са също, общо взето, за срещата на момче с момиче и за тяхната обречена любов. В повечето има главен герой Алекс (или Оскар – професионалният псевдоним на режисьора е анаграма именно от тези две имена), който често е изтерзана душа, изпълнявана от грозноватия чаровник Дьони Лаван в компанията на красива актриса с безпомощно излъчване. В тези истории музиката и цветовете играят голямо значение (зеленото е многозначителен, редовен избор на автора), а в тъканта им личи богата синефилска култура с афинитет към американското кино от едни по-солидни години преди много десетилетия. След откровения провал „Пола Хикс“ през 1999 г. в кариерата на Каракс настана дълго затишие, нарушено на два пъти по впечатляващ начин: чрез блестящия сегмент „Господин Лайно“ в омнибуса „Токио!“ (2008) и чрез завръщането му през 2012 г. – и то в конкурса на Кан – с любопитния за гледане, но протяжен и незапомнящ се микс от теми и маниерности „Холи Мотърс“.
Е, какво по-добро начало на възобновения фестивал в Кан (миналогодишното издание беше отменено, а тазгодишното беше изместено два месеца по-късно от традиционните си майски дати) от поредното завръщане – и то в конкурсната програма – на романтичния чудак Каракс? Неговият „Анет“ е кино-опера в два часа и двайсет минути, в която има страст, смърт и възмездие, а единственият способ на общуване е през арии, хорове и речитативи. Грозноватият чаровник тук е Адам Драйвър, безпомощната красавица – Марион Котияр, героите им са звезди от сцената, а детето на тези герои – марионетка, чиито първи думи са приказна песен. Бас и сопрано се събират, което (както знаем от оперната класика) е гаранция за красиви беди, а детето им Анет въплъщава изчезналата помежду им магия и правда... Всичко вещае феерия на екрана, искри в очите и между персонажите, безкраен низ от поводи за размечтаване и въобще – летящ фестивален старт. Освен ако човек не гледа филма.
„Когато си френски режисьор, / ти си и auteur. / Какво значи това ли? / Че всяка твоя сцена е безумно неясна.“ Леос Каракс казва автоиронично тези думи в една песен на „Спаркс“ (чийто впрочем е саундтракът на „Анет“). Ще ми се да посоча кое е по-мъчителното в новия му филм – дали безумно неясните, или безумно ясните сцени, – но не мога да реша. Дали болезнено кичозният момент, в който Драйвър вдига главата си, заровена между краката на Котияр, и изпява „Обичаме се толкова мнооого“, или решението плодът на въпросната голяма обич да е почти плашеща кукла (почти до края, когато, като Пинокио, става дете от плът и кръв)? Дали беззъбият хумор на стендъп комика, изпълняван от Драйвър („Някой снощи се е вмъкнал у нас и ми е откраднал шегите“), или червените ябълки, които натрапчиво гризе оперната певица, играна от Котияр? Не съм убедена и кое действа по-зле: дали разточителното времетраене на историята, или съкрушително скучната музика и неоригиналните текстове на „Спаркс“. Дали решението на Каракс първото показано лице да е неговото, или претенциозната словесна увертюра, в която глас зад кадър предупреждава зрителите да „припяват, пърдят и приказват само наум“, докато трае повествованието – „Дишането забранено!“.
Започваме от любовта на Хенри (Драйвър) и Ан (Котияр) – как е пламнала и защо съществува, не ни е разкрито, но за да върви действието, трябва да вярваме, че е голяма и важна за двамата. Той е лошо момче (и малко нещо насилник), тя е добро момиче (и малко нещо предчувства), може би той представлява ниското, а тя – високото в онова вечно и гибелно привличане, което разрушава и двете („може би“, понеже остава „безумно неясно“). Образите им са тривиални, диалозите – обикновени, нищо че животите им се развиват между пълни зали, микрофони и светлините на рампата. А после нейната слава някак си изтиква неговата и го превръща в сърдит пияница (а ла „Роди се звезда“, но без магнетичната близост между героите). Следват още механично навързани събития, които на места не са неприятни за гледане и слушане, но като цяло изморяват и отблъскват. В този филм, от който, допускам, всички са очаквали тонове оригиналност и въображение, има само бегли следи от очакваното – може би в твърде късите в крайна сметка хорове на публиката, на папараците и на докторите, както и в по-плътния и нюансиран образ на отхвърления колега и любим на Ан.
„Карай ги да се смеят“, повтаря Хенри в неблагоразумна препратка към „Пея под дъжда“, епохален мюзикъл, с който „Анет“ не може да се сравнява дори на шега поради острия си недостиг на хумор, енергия, бравура, сюжет и разбуждаща душата музика. А публиката настойчиво го пита: „Но защо си комик?“. „За да казвам истината, без да ме убият“, отвръща героят колкото банално, толкова и безсмислено, защото за цялото продължение на филма от устата му не излиза нито една истина.
Може би „Анет“ не е за истинското и лъжливото, за високото и ниското, за изкуството и изкуственото, а просто за Леос Каракс и личните му отношения с киното и музиката. Нямам представа. Сигурна съм обаче, че ако филмът не беше на този автор, нямаше да бъде избран за фестивал от подобен калибър, камо ли за тържествената му първа вечер. Което е тъжно, защото качествени филми не липсват, а робуването на старата слава не помага нито на нейните галеници, нито на публиката, нито на киното.
На 17 юли 2021 г. Леос Каракс получи наградата за най-добър режисьор на 74-ото издание на фестивала в Кан (вместо него излязоха да я получат „Спаркс“).