След експерименталния, автобиографичен филм „Морякът от планините“ (2021) е донякъде учудващо и неочаквано, че новият проект на Карим Айнуз представлява свободен преразказ на последните седмици от живота на един от най-известните и скандални монарси на Великобритания – Хенри VIII (Джуд Лоу). Това е и англоезичният дебют на бразилския режисьор, който се е опитал да направи ярък, феминистки портрет на необикновената личност на шестата и последна жена на краля – Катрин Пар (Алисия Викандер). В действителност обаче неразпознаваемият Джуд Лоу тотално превзема екрана и мощното му излъчване и присъствие засенчва всички останали образи, преобразявайки филма в изследване на страстите, жестокостта и плашещата инфантилност на един мъж с абсолютна власт. В случая харизматичната аура на актьора, освен на талант, се дължи до голяма степен на факта, че видът му остро контрастира със скорошната му незабравима роля на глава на католическия свят в сериала „Младият папа“. В него той играе очарователен в очите на масовата публика съвременен светец – тотален антипод на болнавия, грешник Хенри (който пък пръв оглавява Англиканската църква).

Макар и зрелищно да изобличава перверзния ексцес на неограничената власт (като в по-лека версия на „Сало, или 12-те дни на Содом“), Айнуз не изглежда да е искал именно това да бъде водещата линия в дебютната му историческа драма. Най-малкото филмът започва с надписи, открито критикуващи конвенционалните начини, по които според режисьора говорим за миналото – от гледната точка на мъжете и техните войни. Тази начална забележка сама по себе си създава очакването, че публиката ще се сблъска с преимуществено женска перспектива, но освен това кинопроизведението е адаптация на роман, изцяло и емпатично посветен на „светлия“ образ на реформаторката Катрин Пар (книгата е на британската авторка Елизабет Фриментъл и е преведена на български под името „Последната кралица“). Поради това едва ли е търсен ефект усещането, че филмът сякаш наистина започва едва когато ексцентричният Хенри се завръща от военен поход във Франция и започва да пирува и буйства, докато бавно умира от стара гангренясала рана. Оттам нататък всеки път, когато Джуд Лоу не е на екрана, действието замира, магията изчезва и като изключим прекрасния костюмен дизайн на Майкъл О'Конър, не остава много, което да задържа вниманието на зрителя. Алисия Викандер, макар и в главната роля, просто играе (или е режисирана) твърде бездушно и изпълнението ѝ, меко казано, бледнее на фона на това на британския ѝ колега.

Ако внимателно се вгледаме, във филма има какво да се хареса и отвъд актьорската игра, но важните за Айнуз теми и мотиви са до голяма степен формално и повърхностно засегнати. Така например отношенията между Катрин и нейната някогашна приятелка и радикална проповедничка Ан Аскю показват сбито връзката между словото и борбата за свобода и еманципация не само на жените, но и на обикновените хора от по-ниските класи. През XVI век Великобритания се сдобива с първата си Библия на английски и в храмовете за кратко се служи на разбираем за масите език (вместо на латински). Хенри обаче бързо ограничава употребата на тогавашния социолект в живота на Църквата, защото става ясно, че съдържанието на свещените текстове невинаги утвърждава богоизбраността на кралете (особено на такива, които убиват съпругите си). Съответно филмът показва как пастори като Ан Аскю, вдъхновени от бушуващата в Европа протестантска Реформация, започват да заплашват властта на суверена, проповядвайки радикално равенство между хората, въз основа на убедеността си, че могат да интерпретират Библията без авторитета на посредници (свещеници) и институции. Въпреки че въпросният исторически контекст е изключително любопитен (включително с оглед и на българските борби за църковно-езикова независимост), Айнуз не се е постарал да изследва в дълбочина (или по кой знае колко интересен начин) значението на реформаторския дух на онова време. Режисьорът преимуществено щрихира атмосферата на тази епоха и показва завидно количество сензационни обстоятелства и факти, оставайки по-скоро фокусиран върху радикалните жестове на трансгресивния Хенри.

Финалът на филма пък създава странното (но недвусмислено) впечатление, че бразилецът най-вероятно изобщо не се е интересувал от „реалната история“ на разглеждания от него период. „Подстрекателката“ завършва със съмнителен концептуален опит провокативно да се „пренапише“ наративът за смъртта на краля, за да се „овласти“ Катрин и да се въздаде възмездие за греховете на този най-зъл представител на отживелия патриархален свят. Подобно „справедливо“ подменяне на миналото е типично за режисьор като Куентин Тарантино (в „Гадни копилета“ и „Имало едно време в Холивуд“ например), но при Айнуз е някак скучно, изнасилено и дори – предвидимо. Филмът девалвира историческата истина единствено защото е морализаторски решен да накаже и екзекутира Хенри VIII в качеството му на отвратителен злодей. Проблемът в случая е, че борбената, еманципирана феминистка героиня, призвана да съсече „патриархалния змей“, така и не излиза от сянката му.