Някъде в Англия, в елитна частна гимназия, отвън приличаща на бетонен затвор, а отвътре на сияен, решен в пастелни цветове интернат за деца на юпита, пристига нова, млада учителка, специалистка по „осъзнато хранене“. Госпожа Новак (Миа Вашиковска) на пръв поглед изглежда като обикновен и сравнително безобиден продукт на нюейджърството и идиотската/комсомолската мания на свръхконсуматорското общество по всичко здравословно. Тя притежава собствена марка чайове за потискане на апетита и преподава измислен предмет, който, най-общо казано, те учи да вдишваш и издишваш три пъти преди всяка хапка, за да ядеш по-малко. Според нея тази „аскетична“ практика не само директно удължава живота и увеличава самоконтрола ти, но и ти помага да пазиш околната среда, тъй като по този начин редуцираш значително консумацията си, което, от своя страна, ощетява алчните корпорации (тоест осъзнатото хранене революционно и цялостно подрива и глобалния капиталистически ред). Нещото, което обаче отличава госпожа Новак от някой циничен шарлатанин, възползващ се от наивността и вкуса за лайфстайл моди на богатите, е злокобното обстоятелство, че тя не само наистина си вярва, но и е решена тайно от училището да убеди децата в класа си, че науката, обществото и родителите им неосъзнато са ги лъгали през целия им живот, че хората имат нужда от храна, за да оцеляват. Ако иска, човек би могъл да се отучи от порочните предразсъдъци на социалната си среда и да стане пълноправен член на „Клуб нула калории“. Нужно е само едно – вяра.

Подобно описание на сюжета на поредната изпълнена с хладнокръвие и нихилизъм сатира на Йесика Хауснер може да създаде погрешното впечатление, че обект на изобличителния сарказъм на режисьорката е най-вече фанатичната госпожа Новак. И макар да започва като критика на осъзнатото хранене и „грижата за себе си“, филмът постепенно и почти неусетно заема по-скоро амбивалентна позиция към радикалния проект на младата учителка. Госпожа Новак не само е автентично загрижена за своите ученици (за разлика от техните родители), но е и жертвоготовно отдадена на кауза, в която искрено вярва. Хауснер на моменти сякаш провокативно заема страната на „злодея“ както в предишния си филм, „Малкия Джо“ (2019), в който унищожаващо индивидуалността растение паразит поробва създателите си с цел да въдвори утопичен и изцяло колективен социален ред. В „Клуб нула калории“ режисьорката сякаш отново намеква, че може би е по-добре за човечеството злото да победи, отколкото хората да продължат да съществуват в безсмислен свят, превърнал доброто в чисто маркетингово понятие, равнозначно на комфорт, щастие и екзистенциална безметежност. Затова, въпреки че през цялото време зрителят очаква някакво брутално „възмездие“ да възпрепятства плановете на госпожа Новак (най-вече някой от учениците ѝ да умре от глад), катастрофата така и не идва (или поне не ни бива показана).

Случва се точно обратното – малко преди края на филма виждаме как най-фанатичните последователи на учителката подскачат щастливо хванати за ръце в някакво едемско пространство, след като финално са решили да скъсат със стария си живот и да избягат от домовете си, където родителите им ги карат насила да ядат. С въпросните гротескни кадри на сюблимно блаженство се загатва, че тийнейджърите са влезли окончателно в някаква секта „тип Джоунстаун“ и са се самоубили (каквото е и заключението на семействата им). Австрийката обаче отказва експлицитно да потвърди тази хипотеза и категорично да осъди лудостта на госпожа Новак. Особено когато става дума за режисьор като Хауснер, която не се свени да работи с трансгресивното и шокиращото на екрана (подобно на своите сънародници Михаел Ханеке и Улрих Зайдел), зрителят очаква натрупалото се напрежение да избие в изблик на ексцесивно насилие, а не в радостно инфантилни подскоци насред райските селения на някаква перверзна езотерична фантазия. Филмът не минава, разбира се, без това санитарната, иронична дистанция на австрийката да доведе до поне една отвратително „садистична“ сцена, в която камерата хладнокръвно наблюдава как една от ученичките на госпожа Новак яде това, което е повърнала, за да докаже на родителите си, че волята на духа е по-силна от телесните окови.

Подобни моменти предпазват Хауснер от потенциалните обвинения, че евтино и фриволно естетизира хранителните разтройства и флиртува с примамливостта на фанатизма и сектантството. Такива кадри обаче са и в „противоречив“ синхрон с факта, че във финалната сцена от „Клуб нула калории“ озадачените родители на изчезналите ученици се изкушават също да спрат да ядат, за да разберат по-добре какво точно е накарало децата им да пожертват удобния си, уреден живот в лоното на високата средна класа. Едно момиче, измъкнало се по случайност от хитрата стратегия на госпожа Новак (защото са я завели на ски в Швейцария), поощрява в този момент на слабост отчаяните юпита да се откажат от храната. Пропагандирайки въпросните идеи, гимназистката гледа право в камерата и медитативно повтаря, че ни трябва само вяра, за да снемем оковите на потопения в зло свят и да сме свободни.

Горепосоченото жлъчно обръщение към публиката показва, че на прицел в „Клуб нула калории“ не са непременно хранителните разстройства, лайфстайлът и нюейджът, а по-скоро цялостният екзистенциален вакуум, който се опитваме да запълним с тях в егоистичната епоха след смъртта на Бог. Хауснер обаче не морализаторства и не търси решение на проблема, а по-скоро се задоволява с това да го назовава и изостря до непоносимост, защото няма как в един глобален свят да има завръщане към някакъв метафизичен консенсус. Неслучайно учениците на госпожа Новак изчезват навръх Рождество – те не само се отричат от западното консуматорско общество, но и от целия му религиозен и културен фонд. Както в по-ранния и „най-култов“ филм на австрийката, „Лурд“ (2009), горчивото мизантропско послание е, че Бог наистина не съществува и че вече няма значение в какво вярваш, защото единственото чудо, от което хората имат нужда, е да могат саможертвено и налудно да казват „не“ на безсмислието.