Жан-Стефан Совер е познат със своите агресивни и натуралистично зрелищни филми за екстремността на живота, невидимо виреещ по краищата и тъмните ъгли на цивилизования свят. Френският режисьор разказва истории за маргинали („Карлитос Меделин“, 2004), забравени от Бога престъпници („Молитва преди зазоряване“, 2017) и деца, на които се е наложило да се изправят лице в лице с жестокостта на хората на твърде крехка възраст („Джони Зло куче“, 2008, и „Пънк“, 2012). Совер, така да се каже, има вкус към насилието и ексцеса, но бяга от това да ги естетизира или представя анемично и предвидимо. Французинът по-скоро режисира филмите си, сякаш се намира във военна зона и му се налага дръзко и с набито документално око да улови суровата истина на случващото се и да доближи зрителя максимално близо до телата, спазмите и воплите на радикалните си образи. Неслучайно повечето проекти на Совер са по нечий мемоар или по книги, отнасящи се до съвсем реални събития, какъвто е случаят с може би най-безжалостната му кинотворба „Джони Зло куче“ (по едноименния роман на Еманюел Донгала, който е посветен на децата, пострадали и/или взели участие в гражданските войни в Руанда и Либерия).
„Черни мухи“ - първата продукция на французинa, включена в официалния конкурс в Кан, не е изключение в нито едно от гореописаните отношения. Всички белези на безкомпромисния почерк на Совер са налице, но въпреки това крайният резултат е разпокъсан, неравен и почти изпразнен от драматургично съдържание, което да оправдава изпълнения с кървави епизоди сценарий. Филмът е почти свободна адаптация на едноименния „медицински ноар“ на Шанън Бърк, който е работил в екип за спешна медицинска помощ в Манхатън. Там авторът се сблъсква с неописуеми ужаси и по-късно черпи от травмиращия си опит, за да напише първите си няколко романа, посветени на ежедневната бруталност, пред която се изправя един парамедик. Конкретно „Черни мухи“ разказва историята на идеалистично настроения младеж алтруист Крос и неговия обезсърчаващ досег със суровата, макабрена реалност на страданието и смъртта, дебнеща зад всеки ъгъл на реномирания гангстерски квартал Харлем.
Не е трудно да се забележи как подобен разказ, предлагащ достатъчно материал за пищно кървава адаптация, би възбудил апетита на „пристрастения към насилие“ (както сам се определя) Совер, който на всичкото отгоре живее в Ню Йорк от почти петнадесет години. Така или иначе проблематичен остава фактът, че трансгресивната композиционна рамка на романа е дала на французина оправдание да показва един след друг моменти на дълбоко физическо и психическо човешко страдание, като редува кадри на простреляни, разрязани и разлагащи се тела със сцени, в които парамедиците директно и повърхностно коментират безсмислието и жестокостта на човешкия живот. Совер претендира, че подобно решение е продиктувано от едногодишното му теренно проучване, което извърша за направата на филма – режисьорът получава позволение да придружава една линейка в Бруклин, докато е на смяна (затова и действието на „Черни мухи“ се развива именно в този район).
Същевременно е трудно да се повярва на документалната преданост, която французинът саможертвено проявява към свирепата реалност на медицинската професия, най-малкото защото продукцията създава впечатлението, че Центърът за спешна помощ оперира по всички клишета на полицейските филми (камеото на Майк Тайсън като негов шеф също не спомага за усещането за правдоподобност). Излиза, че линейките оперират като патрулки, взети директно от т.нар buddy cop филми за ченгета партньори с разнолики, но все пак допълващи се характери (такива са например „Смъртоносно оръжие“, 1987, или по-скорошният „Краят на смяната“, 2012). В случая дуото на Совер се състои от наивния, но добронамерен новобранец Крос (Тай Шеридън) и неговия неформален ментор и ролеви модел – суровия и лаконичен ветеран бунтар Джийн Рутковски, изигран от Шон Пен, който отчаяно се мъчи с клечка за зъби в устата да призове мачистката, каубойска аура на един много по-млад и харизматичен Клинт Истуд. Въпреки че сдържаните, мъжкарски отношения между невръстния „кръстоносец“ (с религиозна метафора за име) и обиграния, вече изхабен „мъченик“ трябва да износят филма на гърба си и да придадат смисъл на цялата плеяда от брутални случки, между двамата актьори, за жалост, няма особена химия и връзката им остава на повърхността на предвидимото и баналното.
Като цяло единственото нещо, за което Совер може да бъде искрено похвален, е, че и в този свой проект той отново съумява да изгради един крайно сетивен и афектиращ кинематографичен поток от кадри, които, макар и хаотично, да се изливат в треперещото око на ръчната камера, някак си винаги успяват да се утаят и изкристализират в съзнанието на зрителя. По всички други параграфи обаче „Черни мухи“ прилича повече на второразредна драма, разчитаща на изхабени сюжетни схеми и разпознаваеми драматургични фигури, за да разкаже една празна история без особена екзистенциална тежест и поука отвъд някакво инфантилно нихилистично стоическо кредо от типа: „животът е гаден, но трябва да се живее“.