Чудак до чудака във винтидж дрехи и пастелни цветове; куклени къщурки, видeни отвън и отвътре в изящен детайл (с тонове книги, подбрани по цвят и престиж); съзвездия (все по-големи) от прочути лица на характерни актьори, които се движат като кукли на конци и рецитират многозначителни изречения без помен от чувство; вундеркинди с изразителност а ла Уензди Адамс; резки обрати в сюжетни линии, сънувани от нюйоркски хипстъри; уточняващи надписи (чудесна типография) в кадри, композирани от гениални дизайнери, обзети от Плюшкинова вещомания; джиджана музичка за фон. Мисля да си копирам този абзац и да го лепя в началото на всеки материал, който пиша за Уес Андерсън оттук до края на света, защото съм убедена, че няма да изгуби валидност. Стилът е неговото знаме и главна грижа и е горе-долу единственото, което предлага десетото му пълнометражно начинание – „Френски вести“.

По ска̀лата от „верен на себе си“ до „самовлюбено повторителен“ до онзи ден разпределях Андерсъновите филми така: от едната страна оригиналният, мечтателен „Морски живот със Стив Зису“ (2004) плюс анимационните „Фантастичният господин Фокс“ (2009) и „Островът на кучетата“ (2018), а от другата – лепкавият захарен памук на „Дарджилийнг ООД“ (2007) и „В царството на пълнолунието“ (2012). „Френски вести“, готов още през 2020-а и заплануван за миналогодишното издание на Кан, но отложен заедно с него, тутакси се нареди в най-крайна позиция като образец за егоцентрична самодостатъчност. Същото важи и за ска̀лата от „авторско кино“ до „безцеремонно комерсиален продукт“ – новото създание на Андерсън не е любовно писмо до Франция, вестникарската професия или публиката, както се писа тук и там, а вече работеща машина за пари на Дисни подразделението „Сърчлайт“ (дребен пример: единственият оживен разговор за филма, който чух в прес-залата на Фестивалния дворец, беше по повод сдобиването на някакъв колега с чаша с картинка от „Вестите“). Докато за всички участници в големия конкурс на фестивала се предвиждаше пресконференция и допълнителна прожекция за по-широка публика в последния ден от събитието, Андерсън мина и без двете. Но тази нелюбезност към журналистите, редовите зрители и домакините, разбира се, не е нищо в сравнение с нелюбезността да нахраниш гладните с престояла сухоежбина в лъскаво пакетче.

„Френски вести“ е заглавието на половинвековна културна притурка към канзаски вестник, чиято редакция – по някаква причина, навярно спомената в неспирното, неразчленимо бърборене зад кадър – е в измисленото френско градче Енюи-сюр-Блазе. Списанието е уж вдъхновено от най-славните дни на The New Yorker. А Ennui-sur-Blasé идва от скачването на две френски думи, навлезли в английския речник – „скука“ и „преситен“. Целта на това назоваване вероятно е да звучи духовито, но се е получило като неволна автокритика: скучно кино на преситени хора... Както и да е. Постановката е следната: през 70-те години на ХХ век главният редактор на „Френски вести“ (Бил Мъри, естествено) предусеща края си, а с него – и края на списанието. Поради което организира финалния брой, в който поверява написването на материали на любимите си сътрудници, а когато го пуска за печат, издъхва. Материалите са в различни рубрики, а във филма виждаме четири от тях, въплътени в отделни скечове – пътепис (въвежда ни в Енюи-сюр-Блазе), изкуствоведска рецензия, парче в раздела „политика/поезия“ (инфантилно принизяване на студентските бунтове от 1968-а), гурме „статия“ с елементи на полицейски екшън (или обратното, няма значение). Накрая всички заедно пишат некролога на главния. Нахвърляно така, нещото звучи обещаващо. Но истината е, че макар да изглежда фантастично във всеки момент, то е претрупано, безжизнено и несмилаемо, карикатурно и имитативно както спрямо журналистическата професия, така и спрямо киното като средство за общуване.

Освен Бил Мъри, сред ангажираните в този проект са Оуен Уилсън, Бенисио дел Торо, Франсис Макдорманд, Тимъти Шаламе, Ейдриън Броуди и кой ли още не от Уилем Дефо до Елизабет Мос, като повечето се появяват съвсем бегло, колкото да се „разпишат“. В арт скеча Тилда Суинтън, за пореден път с огромни фалшиви зъби, обяснява историята на героя на Бенисио дел Торо – душевноболен престъпник и абстрактен художник, – влюбен в наздирателката си, изиграна от Леа Сейду. Сейду е любопитен случай – и тя като Суинтън участва 4-5 филма от подборката на тазгодишния Кан, но и нещо повече: изпълнява главната роля в 3 от 24-те кандидати за Златната палма (вече споменатия „Френски вести“, отегчителния, разпилян „Франс“ на Брюно Дюмон и красиво заснетия, но разочароващ като съдържание „Историята на жена ми“ на Илдико Енеди). За мен такова кръжене около един популярен актьор е знак за слабо въображение не само у режисьорите и продуцентите, но и у фестивалните програматори: светът е пълен с лица, таланти, възможности и от големия конкурс е логично да очакваме разнообразие, а не залагане на все същата сигурна карта.

Във „Френски вести“ има много приятни за окото дреболии, но нищо трайно. Пренавитата ексцентричност без грам емоция работи най-добре в първите 30-40 минути – веселието е тип цирково. Препратките към едно и друго повечето няма да хванем, а и да ги хванем, ще се чудим за какво са ни притрябвали – визуална към Жак Тати, „концептуална“ в имената на персонажите (Мопасан, Дзефирели), момент на продуктово позициониране (готвачът с име на марка разтворимо кафе) и т.н. Честно казано, за мен най-смешното покрай тази комедия беше отзивът на критика на испанския „Ел Паис“ Карлос Бойеро, когото следя от двайсетина години и не можах да не прочета и сега. В пристъп на автентична ярост, той нарече Андерсън payasete – презрително умаление от думата „палячо“.