„Макала“ е лентата, която взе голямата награда на Седмицата на критиката – паралелна на основните конкурсни програми надпревара, чиято основна цел е да открива и събира на едно място разпръснатия по целия свят и все още непознат на широката публика необятен космос от млади таланти. Инициативата е подета и реализирана от Съюза на френските кинокритици през 1962 г., като оттогава за много световноизвестни днес кинотворци от типа на Иняриту, Одиар и Уон Карвай същата се превръща в знаково поле на изява и първа извоювана голяма победа в рамките на международните киноконкурси. Не се знае дали Емануел Гра (режисьорът-победител) ще разгърне някога същите качества и потенциала на много от големите имена, минали през (и отъпкали) въпросния път, но едно е сигурно – „Макала“ се опитва и, като че ли, до голяма степен успява да прескочи високо вдигнатата летва.

Французинът е създал игрален филм, който от формална гледна точка се движи и „диша“ като документален, въпреки че би могъл да бъде съвсем естествено приет и за креативен хибрид между тези два типа кино. Това се дължи най-вече на разчупения, освободен начин на снимане и на емоционално ангажиращата, и бавно, и медитативно раздипляща се пред очите на зрителя, история. Всичко във филма насочва към (и недвусмислено акцентира върху) факта, че Емануел Гра е на първо място оператор и то със завидната способност да опоетизира пространството, в което се намира и желае да изследва.

В „Макала“ въпросната територия е Конго, където режисьорът изгражда един семпъл, но ефектен визуален триптих на селото, пътя и града. Емоционалното ядро и центърът, около който камерата гравитира, е беден, млад мъж, който се занимава с производство на дървени въглища, като трябва да изминава по петдесет километра пеш до най-близкия град, ако иска да ги продаде. Животът на младежа е обезкуражаващо труден и единственото нещо, на което може да разчита, са оскъдните запаси от физическа сила, която притежава, и една крайно наивна, но повече от задължителна в такива ситуации, вяра в Бог. Той иска да предприеме амбициозно пътуване до града, където ще се опита да продаде достатъчно количество въглища, за да може да събере пари за нова колиба. За съжаление, обаче, работата му по въпроса върви главозамайващо бавно. Камерата кръжи около и над него като лешояд и търпеливо отмерва стотиците удари с брадвата по дървото, които най-накрая изцеждат и последните му останали сили. Младият човек, на свой ред, не се оставя да бъде повален от умората и тръгва като един истински Сизиф, бутайки своето колело натоварено с въглища по 50-километровия неравен и прашен път към града.

И тук Гра ни оставя отново да се отпуснем в ръцете на своята органично естествена и крайно неподправена поетичност. Слънцето, към което мъжът бута неотклонно тялото на своя труд, се опитва отчаяно да го срещне на пътя и да прокара своите топли лъчи през решетката от прах, в която той е затворен. Идват и нощите, изпълнени с неумолим страх от нечовешката физическа умора и предстоящите тепърва изпитания. Колкото повече героят на Гра се доближава до града - тази своеобразна обетована земя, толкова повече разбираме, че животът му тепърва ще става още по-нетърпим. По пътя му искат една торба въглища данък, за да премине безпрепятствено напред, а когато най-сетне достига финалната дестинация на своето пътуване, разбира, че цената им е паднала, но пък стойността на строителните материали, които са му нужни, е много по-висока, отколкото е предполагал.

Сизиф стига върха на хълма и камъкът пада. Възможностите на града привличат идващите отвън, но в утробата на това най-безнадеждно от всички пространства, мечтите умират. Затова и финалът на филма е толкова силен – младият мъж е съкрушен, но вместо на тотален срив, ставаме свидетели на абсурден и безхитростен, но абсолютно радикален религиозен жест. Той отива на протестантско харизматично събрание в една голяма шатра, където камерата започва да се плъзга във въздуха, отскачайки от едно насълзено, разчувствано и скърбящо лице, към друго. Така завършва и филмът – Гра, обграден от целия безконечен трагизъм на бедността и безнадеждността, се опитва да обеме със своя „механичен поглед“ молещите се в шатрата, без да ги осъжда и порицава. По този начин френският режисьор създава нещо много болезнено, но същевременно и отчайващо красиво – истинска кинопоема за Сизиф, който среща Бог в ада на своя труд, което в крайна сметка му дава силата да продължи отвъд всичко.