“Не е лесно
да научиш новините
от стихотворения,
но хора умират в мъки
всеки ден
поради липса
на онова, което се намира в тях”

 Уилям Карлос Уилямс
из “Асфодел, това зеленикаво цвете”

“Автобусен шофьор, който харесва Емили Дикинсън. Страхотно!”

“Патерсън” е като стихотворенията, които титулният герой пише в тайната си тетрадка — малък, земен, тих, внимателно отдръпнат. Концентрира се върху лиричността на настоящия момент, колкото и незначителен да е той (всъщност колкото по-незначителен, толкова по-добре). Събитийността и сюжетността почти отсъстват и поезията се търси в рутинното. Филмът проследява няколко дни от живота на автобусен шофьор и впечатлението е, че тези няколко дни не се отличават кой знае колко от предишните или следващите десет, сто, хиляда, пет хиляди. Джим Джармуш взима Патерсън, разглежда го като ценен артефакт и го оставя точно както го е намерил — без промяна, без обрат, без просветление.

Доста от сцените са циклично повтарящи се и идентично заснети — карането на автобуса, разговорите вкъщи с Лора, разхождането на кучето, отбиването в бара. Но прекрасната игра на Адам Драйвър, особените диалози, отнасящата ембиънт музика (дело на групата на Джим Джармуш и продуцента Картър Логан Sqürl) и най-вече насложените рецитирания (стихотворенията са дело на поета Рон Паджет) произвеждат съвсем друго излъчване — Патерсън е обхванат не от скука, а от скромно, фино, поетично безвремие, в което нещата са такива каквито трябва да са. Когато колегата му излива поредната си жална тирада, след което го пита как е, отговорът на Патерсън е прост, поднесен с бегла усмивка и свиване на раменете: “Окей съм”.

Под влияние на поетичното отдалечаване обикновеното се размърдва, отчуждава се, изпречва се, извиква “хм”, Патерсън изживява ежедневието като непрекъснато пътуване и наблюдава с вглъбен извънземен интерес дори банални картини като пресичаща майка с две момиченца. На пресконференцията в Кан Адам Драйвър сравнява персонажа си с муха на стената и отбелязва колко често в сценария се споменава фразата “Патерсън слуша”. Патерсън кара автобуса, разхожда се, няма телефон и слуша внимателно, отворен за впечатления, за разговори, за поезията на баналното, спокоен, забавен, сдържан и винаги земен, той чете реалността като поезия, така ежедневните повторения са разнообразени от уникални наблюдения и изживявания — глуповатите разговори на пътниците в автобуса (млади анархисти, възрастни дами, симпатични смотаняци); любовната драма на двама от познатите му в бара; шантавите хрумки на Лора. За тази естетика допринасят и типичните за Джим Джармуш странни, комични, сепващи размени със случайни непознати — японски турист, десетгодишна поетеса, рапър в кварталната перачница — които са сами по себе си моментни, кратки, откъслечни, но значими като стихотворения. Това поетично отношение се пренася и в интимната му връзка, която не е страстна и събитийна, но е доволна, хармонична и емпатична. Лора го насърчава, Патерсън я изслушва, Лора готви, Патерсън разхожда кучето, Лора разказва, Патерсън се усмихва. И двамата съумяват да водят добър живот, да са доволни от момента и да влагат щедрост в него, без да намесват минало и бъдеще.

Този вътрешен свят на поезията е внимателно пазен от Патерсън. Той не разговаря за стихотворенията си с никого освен с Лора и е по-скоро безразличен към увещаванията й да издаде стихосбирка. Когато кучето Марвин разпарчeтинва тетрадката със стиховете му, той е разстроен, но все така спокоен. Казва, че това са само думи. Значи не написаното е важно, а писането, ежедневното и ежеминутно писане, което поетизира живеенето, поддържа го особено, тихо и увлекателно.

Според любимеца на Патерсън, известния местен поет Уилям Карлос Уилямс, поезията е “оборудване за живеене, необходим ориентир насред житейските смущения”, а стихотворенията са насъщни като здравето и любовта. Също като Патерсън, и Уилямс е имал професия на пълен работен ден (бил е педиатър) и е пишел през останалото време. Той твъди, че “няма идеи без неща”, и отрича откъснатото от конкретиката поетично писане, затова неговите стихотворения са битови, моментни, наблягат на местното, не на универсалното, на конкретното, не на абстрактното, на разговорното, не на интелектуалното (звучат все едно поетът седи до теб в автобуса и ти говори), търсят мелодията в ежедневния език, възпроизвеждат очевидните детайли по свеж, ясен и пестелив начин, правят от момента нещо по-голямо и от живота нещо по-малко. Стратегията и ефектът на “Патерсън” са сходни. Докато гледам, нямам усещането, че се случва нещо особено или че се случва нещо въобще, но след последната сцена се чувствам разместен, в ума ми се е загнездил светоглед и съм заразéн с поетичната сила да създавам реалност, вместо да съм й подвластен.