С подновяването на Студената война и все по-осезаемото политическо разделение в европейските общества, се съживи и пропагандното кино, но далеч от професионалния блясък на съветските и немските образци, защото не се признава и вероятно в някои случаи дори не се осъзнава като такова от авторите. При тоталитарните режими правилата и функциите му са заявени, докато в либералната демокрация му се налага да се маскира като артхаус кино „с кауза”, обикновено анти-правителствена, защото днешната „партийна линия” е направлявана от неправителствения сектор. В резултат се предъвкват едни и същи теми и се изпразват от съдържание инак смислени понятия като „човешки права”.

Поводът за заснемането на Имало едно време през ноември на Андржей Якимовски от конкурса на Go East, Висбаден (впрочем фестивалната му премиера е под патронажа на фокусираната върху човешките права НПО Амнести Интернешънъл) са ежегодните агресивни националистически шествия в Полша на връх националния празник. Якимовски е използвал конкретни кадри от демонстрацията на 11-ти ноември 2013, а за да илюстрира консервативното и дясно настроено полско общество, портрерира антипода му през история за маргинализирани кредитни длъжници.

Краен квартал с колиби и грозни панелки, мърляво време, кал. В далечината се мержелеят емблематични за варшавския център сгради, а контрастът с предния план е недвусмислен: някъде там е фасадната страна на държавата, но тук ще се запознаем със същинския живот и  оцеляването в периферията на официоза. Майка и син се мъкнат от приют на приют с големи карирани торби и куче. Отвсякъде ги гонят заради кучето, но майката е болезно привързана към него – по-късно ще бъде намекнато от екрана, че в Полша е по-добре да си куче, отколкото човек, защото животните не подлежат на санкции от несправедливия закон. Нощем намират изоставени жилища, а денем синът ходи на лекции в Правния факултет, от които хвърчат готови сентенции за банково робство, суров капитализъм и потъпкани човешки права. Има и приятелка, дъщеря на буржоа, който разбира се, е и грубиян. Грубияни са още собственичка на необитаемо жилище, която води полиция, за да изгони самонастанили се и служителка в държавна институция, тоест всички представители на дясното и статуквото.

През целия филм не научаваме нищо от биографията на двамата централни герои, освен, че са загубили жилището си и от порядъчни учителка и студент са се превърнали в бездомници. Това ги превръща в схематични образи без идентичност; в инструменти за илюстрирането на една плакатна теза и де факто не отличава функцията им от тази на безличната демонстрантска маса. Якимовски сам разказва, че идеята да направи филма произтича от кадрите, които собствено е заснел по време на въпросната демонстрация, следователно „човешката история” е разтеглената опаковка на тази идея. Целта да се прокара определено послание явно оправдава всички средства, включително несъстоятелността в драматургията. И резултатът е, че за естетически грамотния зрител ефектът е обратен, независимо че се пропагандират хуманни идеи, а до масовия, който евентуално би се хванал на въдицата, „артхаус” киното така и не стига.