БЕРЛИНАЛЕ 2020: ПЪТИЩАТА, ПО КОИТО НЕ ПОЕХ


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2020: ПЪТИЩАТА, ПО КОИТО НЕ ПОЕХ

След атрактивната си камерна трагикомедия “Партито” английската режисьорка Сали Потър се завръща със значително по-мащабен и амбициозен проект, в който творчески се опитва да преработи и осмисли последните години от живота на брат си, музиканта Ник Потър. В “Пътищата, по които не поех” неговата “роля” е изиграна от Хавиер Бардем, влязъл в кожата на покосения от деменция мексикански писател Лео. Парадоксално или не, в публикуваните си бележки към филма англичанката приписва на горепосочената болест твърде съмнителни (почти мистични) качества. Тя споделя, че докато се е грижила за брат си, осъзнала, че може би зад разпокъсаните му, на пръв поглед безсмислени думи се е крие по-дълбок и труднодостъпен смисъл.

От въпросната опорна теза се ражда донякъде налудничаво оптимистичната идея, че заболелият вижда (поне в преносен смисъл) паралелни светове, които магически се разгръщат едновременно във “вселенски” разширеното му съзнание. Именно с тази съмнителна концепция се заиграва наивно филмът – “благодарение” на деменцията си Лео получава “три живота на цената на един” и така болестта се превръща едва ли не в неоценена дарба (въпреки че в действителност несъмнено е лична трагедия). В резултат като зрители ставаме свидетели как в рамките на 24 часа, докато дъщеря му (Моли) го развежда из Бруклин по лекари  и отчаяно се мъчи да дешифрира всяка негова дума, той изживява в съзнанието си два алтернативни сценария. В първия е останал в Мексико заедно с ученическата си любов (Салма Хайек), а във втория блуждае сънливо под слънцето на безименен гръцки остров и се опитва да довърши романа си, след като двайсет години по-рано решава да не се върне в САЩ при новородената си дъщеря и новата си съпруга.

Достъпът до тези паралелни светове му дава възможност, като лирическия Аз от едноименното стихотворение на Робърт Фрост, да реагира върху изборите, които е направил, и евентуално да се примири с окаяното си състояние и жалката действителност, на която се е обрекъл. За разлика обаче от стиха на американския поет, баналната поука на филма е, че всеки живот бива белязан и разрушен от своята уникална трагедия и в общи линии страданието, чувството за вина и смъртта са неизбежни, тъй че е по-разумно да се примириш с това, което имаш, защото няма голяма разлика. Само финалът частично възвръща екзистенциалния и етичен залог на човешкия избор, но за съжаление, е твърде нагарчащо сладникав и трескаво блудкав, че дори заобиколно да „оспори“ сантиментално инфантилната авторска концепция (накрая Моли по чудо “вижда” света през очите на човек с деменция).

Потър може и да намира утеха в подобно творческо преработване на травми, но “Пътищата, по които не поех” третира деменцията по толкова абсурдно простодушен начин (и то в името на един зле написан сценарий), че дори става трудно да проявим и кой знае каква емпатия към героите. Така например, въпреки че е интересно да се види колко изпито и немощно може да седи на екрана иначе често фетишизираният (в ролята си на мъжкар) Бардем, образът на Лео на моменти става смехотворно драматичен и патетично недостъпен. Докато “навигира” разнопосочните си житейски траектории, всяко негово движение и дума се въплъщават отчасти в действителността, където той, като подвижна боксова круша, се спъва, пада и удря навсякъде, докато дъщеря му (която от своя страна е болезнено недоразвит и схематичен образ) се старае да го опази от студеното (понякога расистко) отношение на хората, които срещат. С оглед на това трудно може да се открие смисъл в преекспонирано жалкото състояние на Лео, а пък действията на Моли на моменти изглеждат откровено (и някак одиозно кореспондиращи с него) идиотски – тя го завежда на зъболекар и офталмолог, при положение че прегледите дори не могат да се проведат, тъй като е твърде неадекватен. Въпреки че тези медицински посещения работят на метафорично ниво, препращайки към устата (изгубената способност на писателя да борави със словото) и очите (които виждат други светове), те не допълват органично цялостния корпус на сценария и дразнещо нарушават вътрешната му логика.

Тези примери отчасти обобщават непреодолимия проблем на филма – Сали Потър сякаш не се интересува, че на моменти идеите ѝ влизат в остър конфликт със сюжета на концептуално и структурно ниво. Затова тя не съумява убедително и ангажиращо да конструира киноразказ, който успешно помества в себе си “няколкото живота” на Лео. Вместо това наративът (като основния си герой) се влачи самовглъбено и тромаво напред, непрекъснато препъвайки се в собствената си празна претенция. Но може би това би било донякъде простимо, ако “Пътищата, по които не поех” не превръщаше сериозна и тежка болест като деменцията в своеобразна "суперсила“ и повод да се създаде един учудващо посредствен (за възможностите на режисьорката на “Орландо”) филм.