„Аз, Олга Хепнарова“ е дебютният филм на чешките режисьори Петер Казда и Томаш Вейнреб. Лентата представлява сбор от сцени, които би трябвало да са есенциални и ключови за осмислянето и разбирането на чудовищните действия на 22-годишната Олга, която през 1973г. прегазва и убива с камион осем души, ранявайки успоредно с това и много други. Впоследствие същата бива осъдена на смърт (развръзка, която самата тя търси) и бива запомнена като масов убиец/последната жена, която е била екзекутирана в историята на Чехия.

Филмът се опитва да помогне на зрителя да надникне „под кожата“ на престъпницата, за да възбуди у него поне някаква епидермална форма на емпатия. Режисьорите се опитват, разбира се, да пласират идеята, че Хепнарова по някакъв начин е жертвата и неминуемо в известен смисъл са прави, но проблемът е в това, че и самата Олга парадира с този факт, което в крайна сметка я прави най-малкото крайно отблъскваща. Още в началните няколко минути от филма, ние разбираме за нейния първи опит за самоубийство и виждаме, как група момичета я бият без ясна причина. Сюжетът не губи време, темпото е бързо и трескаво, сцените се изреждат една след друга без никакво обяснение, няма логическа връзка, а понякога дори и концептуална. Изведнъж осъзнаваме, че същото момиче, което преди пет минути е било на 15 години, сега е на 20, изнесло се е от вкъщи, работи като шофьор и спи с жени. Така филмът губи своята хомогенност и се разлива във всевъзможни посоки.

От друга страна, въпросната фасетъчна рамка ни позволява да се поставим поне отчасти на мястото на Олга, която изживява живота си като поредица от болезнени, но същевременно крайно незначителни моменти, изпълнени със самота и лишени от логична последователност. Сцените се сменят, но страданието се е вкопчило като хидра в душата и тялото на Хепнарова и изобщо няма намерение да ги пуска. На няколко пъти тя твърди, че е свикнала да е сама, че няма нужда вече от никого, но неспособността да води „нормален“ живот, включително и факта, че е хомосексуална и не може да задържи никого до себе си, я провокират да прекрачи най-накрая прага на чудовищното. Проблемът е, че е прекалено интелигентна, в нея няма слабост, тя е по-силна от обществото, на което отмъщава, защото подобно на Разколников има завършена концепция за естествения ред на нещата, като в нейния център, разбира се, стои самата тя. Олга си признава, че иска да умре и то от много време, тъй че наказанието й е безполезно и нелепо. Точно това я поставя в по-силната позиция, тя изхлузва от себе си невидимата примка, с която обществото я държи изкъсо, това я прави опасна, но и скучна, и студена. В своите представи героинята се жертва в името на някаква абсурдна социална кауза от типа на „да спрем насилието в училищата“. Тя приписва причината за всичките си грехове и проблеми на сметката на грубостта, с която хората са се отнасяли към нея, и смята, че ако умре по достатъчно крещящ начин, същите ще се стреснат и ще се държат по-добре с други като нея. Хепнарова се възприема като един съвременен Дон Кихот, вечно търсещ дамата на своето сърце, сражаващ се с невидимите тела на самотата и несправедливостта, обяздил своя метален кон. Той е кръвожаден и готов да отмъсти на един свят, позволил отчуждението да израсне като тумор и да лиши смелия рицар от най-важния му атрибут – неговия Санчо.

Чак в последните минути на филма се разкрива и обстоятелството, че все пак Олга страда от някаква форма на психическо разстройство и че в крайна сметка дори изпитва вина. По този начин лентата съумява успешно да апологизира себе си и антипатичната си героиня. Оказва се, че в крайна сметка режисьорите не са "наивни фенки" на един масов убиец, който е имал само добри намерения и наранени чувства. Всичко влиза във фокус и зрителят разбира, че както някои от нещата, с които Дон Кихот смело се е сражавал, не са в известен смисъл „реални“, то в рамките на друг контекст борбата му е крайно истинска и значима, защото човек винаги трябва да се изправя срещу студенината и апатията, присъщи на всяко статукво. Хенпарова може и да е убийца, но за щастие в края на краищата тя не се самоотъждествява с престъплението си, а с „борбата“. Олга героично приема кръста/харизмата на своите грехове/илюзии и умира като истински рицар – като мъченик.