АНСИ 2020: КЪСОМЕТРАЖНА АНИМАЦИЯ II


от
на г.

АНСИ 2020: КЪСОМЕТРАЖНА АНИМАЦИЯ II

Нищо че е надвечер, Рен, млада чернокожа жена, тъкмо става от леглото. Записва разпокъсани стихове. Излиза от стаята, говори със сестра си, събаря чаша и разлятата вода я запраща в дълго умисляне и скитане из града сред неща и гласове, които може би само тя долавя. Премиерата на „Духът на мястото“ на Адриен Мерижо беше на тазгодишното "Берлинале", а в Анси филмът участва в официалния конкурс. Латинското словосъчетание, което ползва за заглавие – genius loci, – някога е означавало „дух - покровител на дома“, а днес се ползва най-общо за „атмосфера“. Без да назовава нищо директно, „Духът“ показва – деликатно, но въздействащо – как в определени моменти за определени хора светът се разпада на непонятни съставни части. По реакциите на онези, които Рен среща по пътя си, си даваме сметка, че в нея те виждат главно хаоса, а тя забелязва това и се плаши. Бяла жена в тъмното носи книжен плик с ябълки и изтървава една, Рен я вдига и ѝ я подава, а онази, без да я вземе, лумва в пламъците на страха си и отминава... Скица, акварел, гравюра – Мерижо е работил с голям екип от талантливи художници, за да можем да видим заедно с тяхната героиня „как присъстват в света нещата, когато изгубят смисъла и функцията си“.

 

Тази година разделът „Дипломни работи“ на фестивала в Анси съдържа 44 филма с най-несходни теми и стилове, от които няма начин да се направи представителна извадка. Затова ще се огранича с бързото споменаване на пет, които повече или по-малко се свързват с вече представените тук. Първият е „Такъв хубав град“ на Марта Кох от Филмовото училище в Лодз – защото в него се вижда рядко съчетание от рисуваческо и разказваческо умение с кинематографична и човешка адекватност. Млада жена се събужда призори и отива до прозореца. Дали това, което следва – босият поход през все по-недружелюбния град, видяното, чутото и претърпяното, – е сън, опасение или реалност, няма как да сме сигурни. Но филмът прави удивително точен портрет на тревогата и властно ни въвлича в процеса чрез екранния ѝ еквивалент, съспенса.

 

Журито на „Дипломни работи“, начело със Сигне Баумане, връчи своя „Кристал“ на Кирил Хачатуров, възпитаник на Московската школа за ново кино. Неговият „Гол“ е 15-минутен стиймпънк етюд – надникване в успоредна реалност, където нормалността е разпределена другояче. Телата на 3D героите са уродливо стилизирани – с огромни ханшове и жирафски вратове, без коси и с отровени изражения; декорът е на претърпял сериозно бедствие град. Мъж и жена засядат в разнебитен асансьор – мъжът току-що е придобил способността да преминава през твърди предмети и не знае какво да я прави. Началото е самотно, неуютно, краят обаче прилича на завръщане на Адам и Ева в райската градина, поне за кратко. Подобно на онези приказни герои, които изстискват вода от камък, Хачатуров постига нежност през грозотата и това е още един плюс за плода на неординерното му въображение.

 

„Блейка!“ на белгиеца Гаспар Шабо също е от „абсолвентския“ раздел, но е обратното на „Гол“ – акварелен, топъл, усмихнат. Майка (плътният, изразителен глас на актрисата Каролин Муние е половината от богатството на филма) се опитва да обясни задача с вана и три крана на детето си, което нито разбира, нито внимава. В кратката сценка с неговото нематематическо витаене и нейното растящо нетърпение в светлия дом, пропит с обич, всички елементи на повествованието са в образцова хармония... Не ми дава сърце да не спомена поне с по дума още две наистина изпипани продукции от същата фестивална категория – и двете за майки с деца, и двете с филцови кукли. „Към прашното море“ (на французойката Елоиз Ферле) е силен разказ за миг на отдавна очаквана близост между две деца и тяхната майка, а „Разнищване“ (на група възпитаници на Барселонския колеж за дизайн) е сърдечно извинение на разказвачката към майка ѝ за момент на несъстояло се разбирателство.

 

В „По поръчка“, раздела за „утилитарна“ анимация, са събрани 35 съвсем кратки филмчета, правени с „пропагандна“, образователна или друга конкретна цел: социална реклама, анонси за фестивали, клипове към песни. Именно музикално видео спечели „Кристала“ на Анси 2020 в тази категория: парчето „Пътешественик“ на американския брасбенд Lucky Chops. Сюрреалистично, психеделично, епично – такова е нарисуваното към него карнавално шествие, което не спира, докато не се възнесе с фанфари в небето (умела работа на хамбургчаните Даниел Алмагор и Раман Джафари). От същия раздел вижте непременно руския клип за застрашените птици, бясната и разкошна „Тревожност“ на чешките рапъри P/\ST, както и поучителния разказ за рицина на американката Джулия Орек, в който Георги Марков се появява като печална илюстрация за силната токсичност на въпросното растение и на тоталитарната държава.

 

Наградата на град Анси беше присъдена на индийския „Затъване“, един от 19-те филма в раздела „Перспективи“, много на място насред странните пандемични месеци. Тази десетминутна красива и безжалостна антиутопия на Калп Сангви и Упаманю Бхатачаря отива няколко стъпки по-нататък по пътя, по който явно е поел техният град Колката... В „не чак толкова далечното бъдеще“ Бенгалският залив е прелял и водите са унищожили голяма част от живота. В напуснатия град за позицията на върха на хранителната верига се борят групички оцелели: хора и тигри. Из потопените улици хората се придвижват с газене или на салове от вързани пластмасови бутилки; на темето си носят маски (защото тигрите не нападат лице в лице); всички оглеждат обстановката с ококорени, сякаш невиждащи очи. А гледките наоколо са апокалиптично зрелищни, както често се случва, когато човекът напусне насила и нахлуе природата. По стените (последни свидетелства за „човещина“) все още се четат графити: „Вън! Да спасим Калкута от бежанците от климатичните промени!“...

 

И като казахме „тигри“... Изведнъж на вратата се чука и – след задължителните поздрави и любезности – в дома на малката Софи влиза засмян грамаден тигър с още по-грамаден апетит. Тук вече сме на уютната територия на един леко скучаещ в дъжда английски дом, където майка и дъщеричка цял следобед са пекли сладкиши. Филмчето „Тигърът, който дойде на чай“ на Робин Шоу е екранизация по едноименната детска книга от 1968 г., написана и илюстрирана от Джудит Кер (1923–2019) и любима на много поколения. Рисунките ѝ са анимирани прелестно: майсторски оркестрирана вихрушка от очертания, движения, звуци и цветове, която държи вниманието неотклонно и в която тигърът внася вълнение и мъничко риск. Истински освежаващо е да гледаш анимация за деца, чието единствено намерение е да предизвика кикот от удоволствие. Бонус – песничката „Хей, тигре“ с гласа на Роби Уилямс: „Правѝ нещата, които обичаш, докато още можеш!“. (Награда на журито за късометражка в раздела за телевизионни продукции.)

 

И за завършек: още нещо от официалния конкурс – детско за възрастни. В „Семейство Дзила отива на пикник“ на Кристиян Франц Шмит след столетно отсъствие татко, мама и дребно годзилче излизат за разтуха на брега и го заварват твърде обрасъл със сгради. Поразчистват, преди да седнат около ядрената централа да похапнат като хората. Пардон, като праисторически гущери. Разговарят с ревове, които цветни комиксови „карета“ превеждат на английски. Годзилчето въобще не се вълнува от разрухата, само седи и смуче биберон. Пардон, кит. Тогава именно на сцената се появява друго мутирало създание, ама много нервирано. Пет минути енергична, хубава смешка.