Четвърт час е достатъчен на белгиеца Питер Каудайзер, за да ни напомни всичко важно на този свят в своя човечен, въздействащ „Мимоходом“ (буквалният, но не толкова подходящ превод на De Passant е „Минувачът“). Нещата тук стават косвено, почти неусетно, за няколко минути напред-назад по улица с кокетни къщи. Летен следобед е, обаждат се гургулици, горещината може би вещае буря, но засега просто добавя щрих блаженство към ваканцията. Едно момче уж учи за изпити, но хуква на среща с момичето, което уж нехае, но точно с него иска да отиде на езерото... Авторът е от онези, които с броени жестове умеят да привържат зрителите към героя си, затова и когато откъсва камерата от него, ни хвърля в твърде лична тревога: в ключов момент обективът избира да следи движението (като махало) на втори персонаж, а ние копнеем да се върнем при първия; ние знаем нещо, което момичето на спирката не знае; ние искаме да говорим на екрана. Каудайзер обяснява, че се е опитал да се освободи от един преследващ го спомен от детството и е изпитвал нужда от най-кинематографичния подход за целта: филмът да разказва така, както не би могъл да го направи един роман например. Справил се е превъзходно.

Бразилският „Плът“ на Камила Катер е посветен на женското тяло и на това как вместо неговата собственица вечно някой друг се произнася за нуждите му и стандартите. Филмът е ведър, дружелюбен и конструиран с ум и дарба. Дванайсетте му минути са разделени на пет части (рисувани в различни стилове от пет художнички), в които, по образеца на документалния театър, пет реални гласа на жени в различни възрасти разказват своите истории за първи, последни и типични събития от женствеността; за отношения с майки, приятели, мъже и общество; за заварени положения, които раняват (да бъдеш насила поставяна в „смаляващи“ категории, защото си твърде пълна, плоска, транс, черна, стара). И понеже португалското carne (плът) означава и „месо“, подзаглавията на отделните части са все едно става въпрос за плът за разкъсване и сдъвкване: от „Сурова“ до „Препечена“. Петте „епизода“ са съчувствени и градивни; в картини, които са като добрите илюстрации: скачени с породилите ги думи в единия си край, а в другия – развяващи се на вятъра на въображението.

Африканският „Машини“ онагледява какво проклятие е да си от щедра на природни дадености бедна страна на доскоро колонизиран континент („на черната борса на историята“). Деветминутният филм борави изключително елегантно със средствата на арте повера: материали, които, изсипани край пътя, не биха се отличили от обикновен градски отпадък. На нещо като училищна дъска се подреждат фигурки и пейзажи от  чакъл, пръчици и черупки на фон, рисуван с тебешир, за да покажат как безпаметната индустриализация лесно превръща и най-жизнерадостното място в печално мъртвило. Една идея по-нататък филмът е, разбира се, за „разрушението на човека от човека“, както отбелязва режисьорът Трезор Чибангу. Той и неговият партньор в това начинание Франк Мукундай са от Лубумбаши, „рударската столица на Демократична република Конго“. В същата провинция се добиват мед, литий, диаманти, кобалт и куп други суровини, които отдавна минират живота на местните хора (от тук впрочем е и уранът в бомбите, унищожили Хирошима и Нагасаки).

„Стопкадър“ на белгийката Суткин Верстеген дава възможност за петминутен дзен. Той е черно-бял, без думи, без музика, само с фантастичната звукова картина на Андреа Мартиньони (толкова познат и любим като композитор и саунддизайнер сред аниматорите, че в тази подборка присъства и втори път – в акустичното оформление на „Щастие“). Верстеген взема понятието за стопкадър, което има противоположно значение в игралното и в анимационното кино („похват в кинематографията, при който изобразяваното на екрана в течение на няколко секунди се дава като фотография“, от една страна, и „анимационна техника, която кара статичните обекти да се появяват в движение“, от друга), и го разиграва по всевъзможни начини. Застиналото танцува с подвижното; правоъгълникът на кинокадър се родее с този на парче лед; извират, гъмжат, дефилират квадрати и кръгове, твърдости и течности, тежест и лекота; оживяват жаби, птици и насекоми, станали рентгеново прозрачни. Външнокосмически атмосфери преливат във вътреутробни. Чиста поезия или може би математика, а може би и философия.

„Въртележка“ на Ясмин Елсен (пак белгийка) беше едно от най-интересните и необясними за мен явления на Анси 2020. В него има филцови еднорози. И едно момиче, което скубе косата си, за да очертае с нея плътен кръг, където да се крие (и обича охлюви). И двама мъже, които май са гарвани или влюбени (но са първи врагове на охлювите). И шадраван, върху който застават „живи статуи“ – човек обувка, кон стрелец... Звучи налудничаво, а е всъщност опияняващо и толкова красиво: като сън със своята желязна логика, която наяве няма как да проследим. Според режисьорката (работила с екип от близо 10 аниматори) историята е за „демонизацията на другия“, за „възможността за насилие“.

Макар „но“ в „Отвъд но“ на Патрик Смит и Каори Ишида да е японското театрално изкуство, ми се иска да изпиша заглавието „Отвъд-но“. Неволната игра, която се получава на български, е вярна, защото филмът е за маските. Тоест за лицето такова, каквото сме си го избрали, а не каквото ни е дадено; за всичко отвъд първичната природа, а именно – за културата, историята и политиката. Четири минути в средата на черен екран с тракане като на сменящи се букви на старо летищно табло се нижат физиономии: фотографии на 3475 реални маски от цял свят. Носове, зъби, пера, перчеми. Започва се с бледите ликове от "но" и се стига до венецианския карнавал, мексиканските катрини, Йода и противогазите. Ефектът е като да се носиш на скоростното влакче в лунапарк – възбуждащ и плашещ. Тракането на сменящите се образи скоро се превръща в перкусионна мелодия със своенравен характер; маските от време на време се появяват по две или три наведнъж; на няколко пъти „зациклят“ във вариации на една и съща тема. Да се гледа без мигане.

„Човекът идва на света, осъзнава свободната си воля, прави избора си и накрая виждаме резултата“ – така вкратце описва съдържанието на своя петминутен филм руснакът Андрей Жидков. „Щастие“ показва, като „Физика на тъгата“, целия жизнен цикъл на един мъж, но още по-задъхано и безпощадно. Духът е като у Даниил Хармс, но нагарча повече и звучи метално. „Щастие“ е в студени цветове, пълен с тракане и пристъргване, с кънтящи гласове и ръбести детайли, с които подкарва съзнанието като с остен към трудни мисли. Нарисуван е в експресионистичния стил на „художника изследовател“ Павел Филонов (1882–1941) по свръхкраткия разказ на Александър Неверов (1886–1923) със същото заглавие. Той гласи: „Прищяло му се на един човек щастие и си купил грамофон. Попаднал на двойно легло – и него купил. В дома му се появили дървеници. Огорчил се човекът, купил си прасна свиня. „Ето кой ще ме ощастливи.“ Но свинята го измамила: три от сукалчетата смачкала, три излапала. Въздъхнал човекът, пуснал си грамофона. „Хайде поне ти ме зарадвай.“ В грамофона загрухтели умрелите прасенца. Човекът се поболял. Легнал на двойното легло – дървениците се скупчили около него. Привечер взел да стене, а вечерта тихо се споминал.“ Амин.

* * *

Тази извадка е от най-любопитното сред 37-те заглавия в официалната програма за късометражни филми, които се състезаваха за най-високото отличие на фестивала, „Кристал“, с право присъден тази година на „Физика на тъгата“ на Теодор Ушев. За първи път от създаването си през 1960-а Анси е изцяло онлайн и макар наградите да бяха раздадени в събота вечер, срещу символичен абонамент съдържанието му продължава да е достъпно за всички желаещи до 30 юни. Горещо препоръчваме да се възползвате от възможността и да се нагледате на качествено кино.