Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Има нещо куриозно във факта, че докато млади български режисьори правят малко или много стандартни филми, един доайен като Иван Павлов стои далеч по-авангардно с неговия „Спомен за страха“. Още по-куриозното е, че този авангардизъм служи на най-предъвканата от всички предъвкани теми от „киното на прехода“, времето преди десети ноември.

Тези куриози, свързани и с подчертано автобиографичния елемент на филма, правят трудна неговата оценка. Най-сигурното твърдение е, че „Спомен за страха“ открива фронтове, които изискват много повече от 80-те минути екранно време: фабулите и централните персонажи са поне пет, при това обрамчени от херметичен кино език, маниерно търсещ метафоричността и поради това по презумпция дразнещ за неподготвеното око. А когато окото най-накрая свикне, филмът е приключил.

Линията, заслужаваща най-сериозен интерес, е тази на режисьора (Ованес Торосян), който снима странни сцени за неясен филм (или може би няколко филма?), а в паузите споделя какво според него представлява режисьорът. „Смесица от амбиция и посредственост“, казва той, и ние вече знаем, че тук говори самият Иван Павлов, автор на странните сцени, нереализирани за неговия дебют „Масово чудо“ в началото на 80-те поради идеологически причини. В тези сцени има нещо от Андрей Платонов – гротеската на утопията стига неразличимата точка между крайния сарказъм и човешката трагедия. Освен че действа като своеобразна реабилитация на свободата в киното, този филм във филма говори за тоталитарната система по един несистемен начин, вклинявайки в нейния безусловен наратив онова, което не може да бъде разказано.

Тази самодостатъчност на линията с режисьора поставя въпроса защо изобщо е било необходимо да се прави нещо като омнибус филм и да се преплитат още и още съдби на хора, живеещи през 1968-ма. Обяснимо е, че в конгломерата от истории става по-ясен контекстът, особено след като водещото послание на филма е за многото не-та, които правят едно да, за всепроникващия характер на комунистическия режим и отпечатъка му върху пълната палитра от взаимоотношения – социални, професионални, интелектуални, лични. Но тази амбиция явно не е намерила своята посредственост, защото контрастът между персонажа на режисьора и всички останали е видим и не е в полза на „Спомен за страха“.

Докато героят на Ованес Торосян е разположен в някакво безвремево състояние, където образите на комунизма говорят обобщено екзистенциално, то например този на въдворения от режима писател (Ивайло Христов) работи физически труд, а през останалото време пише. Нищо от горното не казва каквото и да е, освен че режимът е бил лош – една очевидна истина, чието настойчиво припомняне не може да бъде интересно през 2016-а година. В това отношение каталогът от истории е пълен, защото по другите фронтове на филма има и подслушване, и предателства, и смазване на Пражката пролет, и невъзвръщенци, и бит, и всичко останало, за което комунизмът основателно е обвиняван. Ако обаче травмата е толкова тежка, то най-доброто лечение е сюблимация, а не преповтаряне.

Киното със сигурност има какво да добави към обществения дебат за тоталитаризма, но търсенето на истината има различен език от приобщения в „Спомен за страха“. Въпросната херметичност в крайна сметка работи добре, защото е последователна – мизансценът е организиран, така че хората да приличат по-скоро на сенки, тихо и мрачно е, кадрите са предимно дълги и тежки, темпото е бавно. Но такъв избор на език предразполага да се търсят сложните образи, а не създава емпатия. Не само споменатата кратка продължителност на филма е обяснението. Дори и ако образите бяха по-детайлно развити и линиите стигаха по-висока степен на завършеност (те са някак зарязани и това навярно е съзнателно, защото кореспондира със зарязаността на човека от края на 60-те), сблъсъкът между човешко и метафорично няма как да произведе нещо кохерентно.

В последната сцена от филма, но и от филма на режисьора, една жена споделя с мъжа си, че в изкопа (или „Изкопът“) сред пясъците, където се е пренесла да живее, й е много хубаво. Когато „Спомен за страха“ е издълбаната от социалистическото семейство колибка по средата на плажа, той показва много. Когато се опитва да каже, казаното отива в архив, а няма кой да чете архивите.