ЖАЖДА

В опит за обяснение на всепроникващото присъствие на водата във филмите си, Цай Минлян казва, че хората без любов за него са като растения без вода. Затова най-жадните пият трескаво чаша след чаша, а пък наводненията запълват зейналите дупки между съседите. Затова и капките пъплят по прозорците в опит да възстановят забравената комуникация, а спирането на водата е равносилно на смъртна присъда. Странно, но във всеки случай достойно за уважение е, че филм, чието действие се развива на осезателно по-пуст терен от съвременен Тайван, привиква сходно широки представи.

По-достойно е обаче, че водата не е задължително символ на неизживяното, недосегаемото и изплъзващото се. Разбира се, „Жажда“ не просто не избягва, ами на моменти оставя усещането, че натриса този семпъл, ефективен, но все пак достатъчно изтъркан образ. В същото време ако забравим за него, това изобщо не отнема от ефекта на историята. Ако пропуснем неизбежните вглеждания в хубавата ни българска природа, също не бихме ощетили „Жажда“, напротив. Ако забравим за Васил Михайлов като за Капитан Петко войвода – също. Но пък ако държим на всички тези компоненти, пак няма да сбъркаме.

Това идва да покаже, че ако има правилна дума за „Жажда“, тя е работещ. Филмът върши работа, навярно защото е вършил работа няколко години (според признанията на режисьорката Светла Цоцоркова – над шест), преди да се превърне във филм. Макар и трудно забележимо тъкмо като усилие (тъй като се гледа леко), усилието всъщност си личи – под формата на добре разиграни ходове. Личи си включително в драматургичното охолство, което избива през сцените и надделява над аскетичния, внимателно подбран диалог, а понякога дори поставя неудобни странични въпроси като например защо на историята е нужно да се намесват проститутки.

Ако трябва да се избира нещо, в което „новото българско кино“ не беше успявало досега, то е да пристегне едни деветдесет минути с някакво поне бегло напрежение. „Жажда“ е пионер в това отношение – филмът се крепи на предпоставката, че каквото и да правят, петимата герои неизбежно се омотават помежду си, тъй като няма къде да избягат и тук плашещо самотното планинско село се намира в пълен синхрон със собствената им опустялост, законтрена единствено от наивната надежда на младостта. Тази предпоставка – хора и място наведнъж – често е упътвала български филми право към скуката, но Светла Цоцоркова не позволява на душите на героите да надскочат обвивката на предметното и да се зареят в тегаво съзерцание.

И чаршафите, и бушоните, и разваленият телевизор са конкретни драматургични задачи, при това те, а не нещо друго са призвани да водят филма напред. Въпреки това обаче драматургията не атрофира дотолкова, че да разубеди за необяснимия начин, по който любовта се случва – не като случайно забравени ръкавици в магазин, а като размяна на погледи, ужасно съмнение, сексуално напрежение и понякога смърт.

Не герои, а щения опасват филма, и тъкмо това е в основата на вълнуващата му динамика, защото щенията пермутират между петимата, променят се, предизвикват обрати. Така от една страна, никой не е пожален, но и никой не е обвинен за емоциите си (удачно обяснение и за липсата на имена на персонажите), но също така се настанява една трайна безвремевост – сякаш покварата на желанието е толкова неминуема, че бягството от нея би означавало и окончателен край на всичко. 

В „А там колко е часът?“ на вече споменатия Цай Минлян изобилието от емоции, концентрирано във водата, води дотам, че главният герой уринира често. В „Жажда“ излишествата от емоции правят от водата огън. Смел и рискован, финалът е единственият начин да се излезе от безвремевостта. Но „Жажда“ не въздейства като инцидент сред чаршафите на прозрачното българско кино, тъкмо обратното – неговата сила е почти невидима и доказва, че магията работи.