„Врагове“ слага клеймо на мрачната страна на войната, иронизирайки шумния й патос. Тази дума „заклеймява“ е старомодна, но точно отразява приглушената пацифистична страст, която филмът нервно и страстно ни предава, усмихвайки се сякаш през зъби, и то разбити.

Използван е фрагмент от Балканската война, натоварена по някаква презумпция с толкова патриотични и справедливи национални щения, но филмът търси врага между нас и в нас, т.е. най-вероятно на истинското му място. Режисьорът Светослав Овчаров използва мотиви, съпътни на историческата истина, само за да ги развие и така да универсализира понятието за война като нещо безкрайно безчовечно, безсмислено или поне твърде двусмислено. Подвигът, ако се случи, ще бъде приписан на някой друг, най-вероятно генерал, а крахът, поражението ще бъдат лепнати като позорно петно на цялата нация и ще оживяват постоянно в дълбок исторически комплекс.

Светослав Овчаров е отявлен кинодокументалист. В прашните страници на историята ни избира главно личности от политическия елит, силно противоречиви и с оспорвани заслуги. Но това, което го отличава от повечето документалисти, е, че той намира в героите си и нещо благородно, фатално и славно, и го брани с драматична страст.

В игралното кино, където има по-малко количествени постижения, в „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“ доказа как дръзко може да се вземе един ред от историята и да се импровизира около него до безкрай. Подминаван небрежно хронологически факт - евентуалното пребиваване на писателя Хемингуей в България за кратко на една гара, е обогатен с изключителна прецизност в детайлите и атмосферата на времето. Но едновременно с това e съграден един пикантно-исторически сюжет, който отразява някакви по-общи и могъщи мотиви и истини за периода. Прелюдията на живота на всеизвестен човек е разглеждана като епилог на някакво друго, отминаващо, чуждо време на някакъв народ и общност, но е също така съществена и важна.

Работното заглавие на „Врагове“ бе „Прашката на Давид“, но избраното е далеч по-точно. Филмът е планиран като разказ за неосъществен докрай подвиг на Давид срещу Голиат, или с други думи, на сиромашката българска армия срещу въоръжената и многобройна имперска турска армия. Такива подвизи знаем, имало е. Но „Врагове“ пледира, че може би от по-голямо значение е да се разказват неслучилите се подвизи. В тях също има нечовешко усилие, както и други неща, за които победителите избягват да говорят. А поразените умеят, стига да искат.

„Врагове“ е много сериозно авторово усилие, макар че оставя усещането, че можеше да бъде и по-ефикасен и силен. Но и така е важна и силна реплика. Влиза в диалог с историческите наши филми от последните години, както и с военни филми от рода на „Дюнкерк“ и „Най-мрачният час“. Не само спори с тях, но някак ги допълва, внася своя си диалектика в темата и е твърде нужен като позиция.

Сюжетът е забележителен като находка и избор. Забавно е как репликата на Рузвелт към Чърчил от филма „Най-мрачният час“, когато всеизвестният британец моли президента на САЩ да му изпрати кораби, е илюстрирана тук. Рузвелт предлага на Чърчил да ги пренесат с конски впрягове през Канада, за да спазва обявения неутралитет към събитията в Европа по време на Втората световна война. Чърчил отминава идеята като безумна или по-скоро трудоемка.

Но още с излизането на „Най-мрачният час“ се говореше, че някой прави филм за нещо подобно. Може би не става въпрос именно за „Врагове“, но в него седем български военни носят с километри през сушата, на пръти и конски впряг, една лодка. Тя трябва да се превърне в живо торпедо и да порази недостижимия турски броненосец „Тургут-рейс“. Бойна машина от висок немски клас, броненосецът е невъзможна мишена за нашата артилерия в подстъпите на Цариград, а снарядите му депресират до крайност пехотата ни. Между другото, ако бяхме го унищожили наистина, този боен кораб нямаше да може по-късно да допринесе за най-голямото военно поражение тъкмо на Чърчил на Галиполи.

Такива тънки и мощни асоциации ни внушава Светослав Овчаров, взел само отрязък от войната, кратък срамен епизод, даже не толкова боен, за да ни внуши колко частта може да отразява цялото. Този така красиво стилизиран черно-бял филм ни доставя усещането за някакво по-дълбоко историческо познание, което може да се движи напред и назад във времето с универсална гъвкавост и лекота. Разбира се, филмът е един вид предусещане за Междусъюзническата война, но също така и епилог на предишните освободителни войни, както и прелюдия на днешния ден. Сякаш с една брънка се разплита сложната мрежа от взаимозависими и обусловени едно от друго събития, големи и малки, болезнено значими за отделния човек.

„Врагове“ започва с надпис, който ни разяснява съотношението на силите, а после малко буквално го илюстрира с взривове, с които недостижимият турски кораб громи окопите на нашите войски. Това е завръзка и повод за включването на героите в действието. На фона на явната умора от боевете, падналия дух, играта на карти, пиянството, холерата и вътрешните противоречия между офицерите, се заражда един дързък и безумен план за потапянето на кораба. В него се включват 7 души, като във „Великолепната седморка“, водени от различни подбуди - безизходица, лични амбиции, кариеризъм, житейски реализъм или просто по неизбежност (единият от дружината е осъден на смърт).

Щабен плъх, офицер всезнайко (Иван Бърнев), изпратен на позицията за наказание, води групата. След мародерски схватки с разбойничестващи турски войници, съюзяване с тях и други перипетии, целта е на крачка разстояние, въпреки вътрешните противоречия в екипа. На финала, на косъм от успеха и вечната слава, се случва нещо неочаквано – примирие. А след това нещо още по-неочаквано и неприлично.
Да си припомним отново, че в документалните си филми Светослав Овчаров намираше чест и слава из най-тревожните страници от историята ни, а упование - в достойнството на героите си. Тук сякаш иска да реабилитира най-слабите, обърканите и безсилните от тях. Военната хитрост е случаен ход на повърхностни военни познания, кариеристични амбиции и обидно подценена професионална квалификация.

Все пак седем самураи с цървули тръгват да сразят врага, но и да измъкнат от военен съд един от тях – за когото евентуална победа може да означава помилване. За тази благородна и мъжествена цел, те се наемат с къртовски труд, повече мязащ на селски. Оказва се, че враговете са по-просто скроени и от тях, вълнува ги земята, парите, челядта, пушките и малко странно - виното. Стига да става въпрос за турците, а не за вътрешния враг, който мародерства във всеки от българските войници.

Взаимоотношенията между героите изглеждат някак архетипно построени, смисълът на общите им единични усилия успореден, а после опропастен като по някаква вечна и всесилна логика. Конструкцията на фабулата всъщност прилича на схемата в хубавите ни анимационни филми – вицово и афористично. Порядъкът на премеждията на героите е в тоналността, размаха и покрусата в приключенията на „Тримата глупаци“ на Доньо Донев. Хуморът блика на тънки, освежителни струйки, героите са иронизирани, затрупани с противоречия и конфликти от всякакво естество. Те полагат неистови усилия да изпълнят налудничавата си идея, а накрая са провалени от промяната на ситуацията и собствените си недостатъчно потиснати пориви. Дълбоко скептичен към народопсихологията ни тук, Светослав Овчаров изповядва някакво мъдро униние.

В такъв род филми от неимоверно значение са актьорите. Иван Бърнев, напето стъпил на цървулите, печели преднина с изпънатия си корем, стегнат в униформата. Попаднал от щаба направо във военните действия, той пази достойнство с героично позиране и с лекота взима погрешни и жестоки решения. Валентин Ганев в ролята на лекаря, с уморения цинизъм и реализъм на професията си, е едно въплъщение на конфликтността, но и компромиса и примирението. Стефан Мавродиев като попа-доброволец в началото цитира и прокламира библейско подходящи текстове (за прашката и Давид), държи се благо и всеопрощаващо, но от средата на филма е само коняр, склонил беловласа глава като за фотосесия над конските гриви. Другите герои за съжаление не са достатъчно ярки, лутат се между останалите, но не може да се отрече, че понякога по лицето им се чете недоумение и дълбок размисъл кой път да изберат. Много знакова се оказва ролята  на Асен Блатечки, Арабията. Всъщност той се подвизава с определено предимство във филмовото време и това малко разрушава баланса. Но човек започва да си мисли, че нарочно той, Арабията, е главният герой, защото почти единствен не е осмян и опозорен от събитията.

Винаги, но особено във война, има нужда от такива чешити, които спасяват с инфантилната си жизненост останалите. Вечно гладен, първосигнално засмян, той е единственият, на когото не му се враждува, а със суеверен патос преживява всичко наоколо просто като ол инклузив. Осъден на смърт заради епизод на животински страх и малодушие, той е призван сякаш да катализира солидарността на другите и да победи егоизма им. Леко напомня вироглавието на Тоширо Мифуне в страховития „Седемте самураи“ на Куросава, но без невротичния елемент, а само с веселия. Излиза, че войната е обида и изпитание за всеки нормален човек и само който се прави на луд или на селски идиот може да утоли жаждата на другите за нормалност.

Светослав Овчаров прави сам известна аналогия между събитията във филма и собствения си живот. Преди години снима „Зад кадър“ за пораженията върху личния живот на известен оператор, сътворени от Държавна сигурност. След много труд, писане и общи усилия, наяве излиза истината. Оказва се, че първообразът, вдъхновил историята на филма, е също сътрудник на службите. Въпреки обрата, след известни колебания Овчаров завършва филма.

Във „Врагове“ обаче за героите не може да се каже, че увенчават делото. Но понякога е въпрос на воинска чест да спазиш настъпилото примирие, особено ако си разбрал кой е истинският ти враг.