След участието си с „Жажда“ през 2015 г. Светла Цоцоркова се завърна в раздела „Нови режисьори“ на сансебастианския кинофестивал със своя втори филм „Сестра“. За 67 издания дотук едва пет пълнометражни филма на български режисьори са били селектирани в този конкурс (успореден на надпреварата за Златните и Сребърните раковини и с отделно жури) – това два от тях да са на Цоцоркова е наистина забележително.

Някъде в глухата провинция, в ъгъла на ъглова къща, покрай която животът минава с тътен на камиони, живее тийнейджърката Райна (Моника Найденова). Голямата ѝ мечта е да се махне, а големият ѝ капитал е щедрото въображение, така че докато продава глинени фигурки на крайпътен щанд, тя разказва на всеки, решил да се отбие, небивалици със себе си в главната роля. Историите – добре намислени и сложени в думи – са разказани с пределно сериозно изражение и поглед в камерата, което, независимо от съдържанието им, успява да ги направи комични... Преди осем години една тийнейджърка – тя вече в процес на бягство – разказваше подобни измислици в „Аве“ на Константин Божанов и филмът дължеше огромна част от чара си на хамелеонската ѝ личност. И тук е така. Райна е единственият персонаж, у когото, въпреки почти пълната безизразност на лицето, наблюдаваме сърдечна дейност, допускаме скрит живот и следователно сме склонни да симпатизираме.

Райна живее с майка си – свъсена, хладна и забързана, каквито по неясни за мен причини са повечето майки в българското кино – и със сестра си Камелия, на която заблазява за името и за гаджето, два пъти по-възрастния Миро Гробаря. Сценаристите са го оголили от всичко, което може на някого да допадне: Миро е елементарен, опак, крайно пошъл и груб и е спал с всички жени в околностите – когато отвори уста, то е, за да избълва нещо вулгарно или да налее вътре бира. Другите трима мъже, които ще видим до края на филма, са бивш милиционер (крайно пошъл и груб), стар лекар (крайно пошъл и безобразно пиян), млад лекар (груб и некомпетентен). Палитрата на филма (топла, слънчева) и любопитната камера, която се спира на чудесни подробности от обстановката, са в явно противоречие с мрачната човешка линия – ефектът е, че хората изглеждат двойно по-нацупени, и то двойно по-необяснимо.

В световното изкуство дотук имаме явления като „изгубено поколение“ и „сърдити млади хора“ – струва ми се крайно време да вкараме в употреба и „намусено постсоц кино“ (мото: „никога нищо мило“). Мъчителната сериозност и непомръдващите физиономии, ръцете без жестикулация и телата, които сякаш не искат да са там, погледите, които се избягват, някак се превърнаха в екранна конвенция в източноевропейските страни, сред които и България. Все едно ако героите не се зъбят, не лаят или не мълчат, ще им се провали цялата игра и никой няма да им вярва; все едно ако чернилката не се предозира, няма да е реализъм, а безхарактерна романтика. „Сестра“ доста дълго успява да не се разкъса между желанието си да разкаже една история, чиято движеща сила няма как да не е любовта, и тази конвенция, която отрича и заедността, и топлотата, и бъдещето, и света, но в крайна сметка се предава.

Болезненото разминаване между факта, че роднинството не предполага непременно нито сходство в характерите и възгледите, нито дори минимум човешка близост, от една страна, и от друга, разбираемата надежда все пак да можем да се осланяме на семейството си, е старо колкото света и на него почиват безчет произведения на изкуството и безчет кариери на психолози и терапевти. Затова в тази сфера желязното правило на добрия киноразказ „не казвай, а показвай“ важи с пълна сила: въобще не се подразбира, че две сестри или майка и дъщеря имат нещо общо, ако поне малко от това „общо“ не се провиди на екрана. Парадоксално е, но гигантската липса в „Сестра“ е на сестринство. Разговорите между Райна и Камелия траят сумарно не повече от две-три минути и не съдържат нищо, което да навее на мисълта за взаимно познаване или радост от общуването. Един-два покровителствени жеста на Камелия са може би знак, че тя мисли за безопасността на сестра си, но малкото, което те намекват, скоро е заличено от един-два непомерни изблика на нетърпимост. Филмът обръща толкова малко внимание на отношенията на момичетата, че сам си подкопава фундамента. Ако всяка от сестрите възприема другата като досадна даденост в среда на човеконенавист и безпринципност, защо голямата се потриса от една недоказана некоректност на малката, а малката прави сложни до безсмислие усилия да си върне невидимото иначе доверие помежду им?

Донякъде „Сестра“ върви убедително, наситено, ангажиращо – гради конфликт. Но от абсурдната сцена в местната болница нещата стават смущаващо неправдоподобни; в добавка се променя и стилът. Изчезват хубавите мигове насаме между Райна и камерата, а с тях – и мюнхаузеновските ѝ монолози и част от ритъма, който те задават... Райна винаги лъже и всички го знаят. Непонятно защо един-единствен път се хващат на фантазиите ѝ, и то точно на най-неубедителната: че е имала „нещо“ с Миро. Непонятно защо Камелия, която няма романтична или приятелска тяга към този човек, когото назовава „свиня“ и „говедо“ (дали пък не беше „добиче"?), се засяга до степен да обиди сестра си на „курва“. Непонято защо Райна, която е единственият персонаж с дар слово, дори не понечва да се извини на сестра си и да я увери, че се е пошегувала, а тръгва да преследва социално невменяемия Миро, за да се занимае той с уверенията...

„Собака бывает кусачей только от жизни собачей“, както се пееше в една песничка от соцдетството на нас, родените през 70-те: кучето се настървява да хапе само когато животът му е кучешки. На фона на множеството филми от лумпенпролетариатските територии на големите градове по света, които гледахме на фестивала – като се почне с фавелите на Рио и се свърши с парижките предградия, – е откровено необяснимо що за кучешки живот е настървил хората в българския филм. Те са в малко градче, здрави са, никой не ги преследва, травмите им са от най-разпространения вид, наоколо е буйнала очарователна природа, имат прилично препитание (някои от най-красивите кадри в „Сестра“ са с обработката и рязането на глина, този така чувствен материал) и така нататък... След премиерата пред пълната, сърдечна зала, един зрител попита екипа на филма: „На последиците от комунизма ли се дължат тези груби отношения между героите?“. Не, разбира се: авторски избор са.

(На 28 септември 2019 г. журито на раздела „Нови режисьори“ награди чилийския филм „Някои зверове“ на Хорхе Рикелме Серано, но не пропусна да отличи с поощрение и „Сестра“ на Светла Цоцоркова. Бел. ред.)