Българското кино твърде малко документира самото себе си и този филм го доказва – появява се цели 13 години след смъртта на героинята си, а е само втория екранен портрет на най-талантливата българска актриса.  Подобен е случаят и с “Аз коя съм” (2008, реж. Мария Арангелова) за Невена Коканова (и двата са по инициатива и сценарии на Георги Тошев), но докато той поне разполага с пространно интервю от фонда на БНТ като основа, наличните документалните записи с Катя Паскалева явно са оскъдни. В “Последната роля” има кратки репортажни кадри от периода, когато е играела в Пазарджишкия театър и е живеела в Пловдив с художника Георги Божилов – Слона, както и аудио запис от последните месеци преди смъртта й. И това са единствените „живи“ документи във филма, запечатали движенията, мимиките, гласа й. Но пък през  частната фондация „Катя Паскалева“ авторите се добират до богата колекция лични фотографии, открехвайки светове, където не би ни пуснал нито един институционален архив от времето на соца. От тези статични парчета живот, вплетени между интервюта с приятели и кадри от игралните й филми, режисьорът Ема Константинова и операторът Румен Василев успяват да изградят динамичен наратив в образи. Наместо биографични ескизи, епизодите са тематично рамкирани от късчета текст, писан лично от Катя. Така на всеки неин емоционален ред е намерен визуален аквивалент: ролите й са не просто етапи в артистичния й път, а ключ към душата.

Филмът не се задоволява с функцията на документална хроника, а е портрет в дълбочина – сякаш се интересува от фактите само доколкото те описват и разказват самата Катя и дарбата й, не толкова битието и кариерата й. Въпреки че скицира биографията й и набелязва най-важните роли от двете Марии в “Козия рог” (1972, реж. Методи Андонов) през Стефка във “Вилна зона” (1975, реж. Едуард Захариев) до Каката в “Спирка за непознати” (1989, реж. Иван Росенов), “Последната роля” не държи да информира. Остава по-скоро за посветени, добавяйки деликатни нюанси към вече известното за нея.

Мълчалива, особнячка, твърдоглава, енергична, любопитна еднакво към живота и смъртта, мерило за свобода. Наивна като дете и главозамаяна от славата според една стара приятелка от гимназията, скромна според артистичната бохема („не се звездееше“ по думите на Рашко Младенов). Такава е Катя Паскалева в спомените на „поддържащите“ персонажи в този филм – хората, които свидетелстват за нея пред камерата. Не всички са от най-близкото й обръжение и в този смисъл е впечатляваща целостта на портрета предвид факта, че нито тя, нито мъжете в живота й – Слона и режисьора Иван Росенов – както и повечето актьори от поколението й, с които е делила сцена и екран, са сред живите по време на снимките. В собствените си очи пък е неуверена („Защо не си вярвам?“), фантазьорка („Предпочитах другите, измислените светове“), лабилна („Защо се пропих?“), тресяща се от противоречия –  определя жената в себе си като отстъпчива и нападателна едновременно. Докато „Аз коя съм“ се доближава до Невена без да разклаща пиедестала, то Катя е разкрита до кръв. Обрисувана е през светлата и тъмната страна на таланта, през полетите и пропаданията на личността, през пиянството като бунт и униние, екстаз и възторг. А откровенията й дълбаят все по-навътре: „Аз съм неприлично непознаваща себе си. Неприлично страхуваща се, неприлично обичаща, неприлично без самочувствие.“

И докато филмовите й превъплъщения завъртат витален калейдоскоп на нюансите в характера й, любителската й страст към рисуването и писането издават фина чувствителност към неуловимото. Любимата Катина картина на близката й приятелка Елена Жандова изобразява точно определен нюанс на синьото сутрин преди изгрев, който трае не повече от две минути. А когато се разболява от рак на гърлото и губи гласа си, в бележките, чрез които комуникира, Катя описва „дяволските образувания“ по шията си като „мамини сладки с шприц  и шоколадово топче на върха“. Въображението угасва последно.

Последната й екранна роля на касиерка в занемарено селско кино в „И Господ слезе да ни види“ на Петър Попзлатев, която метафорично свидетелства за крахът на българските киносалони, не присъства в „Последната роля“. Но тази в театъра е не по-малко знакова – нюйоркска клошарка в моноспектакъла „Скитница“, която носи живота си в торби, сякаш минава през времето. Макар Катя Паскалева да е сред малкото неоспорими доказателства за ценността на българското кино, официално съхраняваният неин архив е като опърпанато съдържание на клошарска торба – кадрите от „Спирка за непознати“ са с печално качество, а Ема Константинова сподели, че така и не е успяла да открие приличен материал от „Памет“ на Дочо Боджаков, сниман преди само 30 години. Системното българското нехайство към филмовото наследство рискува да превърне дори една толкова голяма актриса в ефимерна скитница през времето. И може би обяснява слабия общ ентусиазъм за правене на документални филми върху българското кино.