В света на чувствата романтичната кинокомедия си е извоювала едно специално, общо взето вече твърде незавидно място. Сладникавите перипетии са преодолявани с някакъв псевдодраматизъм от лековато и обречено естество. Зрителят трябва да преглътне твърде малко горчиви и непопътни на любовните чувства неща, но за сметка на това и смехът му е повече от оскъден.
Ако любимият или любимата се оказват в началото малко чудаци, накрая драговолно влизат в коловозите на познатото и до болка ординерното. Това привидно успокоява и успоредява страстите на героите, не и на зрителите, защото превръща повечето от тези филми в най-големия анти-афродизиак в киното. Изключенията от това правило са главно в ареалите на циничната любовна комедия, която е на страната телесните изблици и подтици, описвани с инфантилен, но наукообразен размах. Хубавият съвременен любовен филм отново остава да се дири сред пресечения терен на трагедията, или в прекомерно високо взетите октави на мюзикъла, където отново пародирането е по-приемливият хап от имитирането на дълбоки и истински чувства.
„Извън пътя“ на Николай Волев, новият филм на режисьора след една съживителна пауза от 16 години, е от редкия жанр на любовната комедия. Любов във филма има, стъпва леко и „ходи по главите на хората“, но прозаичното преобладава. Илюзиите не са загубили красотата си, примерно като подарения залез, но той е уловен зад твърде високите върхове на Пирин, за да бъде дълъг. Всъщност филмът е доста далеч от онова, което може да се нарече романтична комедия, той е комедия на чувствата, обзели всички, независимо от нравите им.
Героите сякаш са сбрани по признака да бъдат нетипични, но поставени в пределно типична, нищо че леко абсурдизирана ситуация. Тя ги принуждава да постъпват и неочаквано, и очаквано, вменявайки им обаче и достойнството да осъзнават ролите, които им се налага да играят в живота и понякога да приемат унижението съзнателно да ги изиграят докрай. Почти всеки от персонажите разполага със свой строго отличим дрескод, който драговолно сменя, своя социална и семейна роля, която виси на косъм и е въпрос само на миг или стечение на обстоятелствата да се откаже от нея и да потърси пътя си отново. Оборудвани и въоръжени с всички познати клишета от живота и изкуството, дори и философията, повечето от героите кривват от пътя с гузно удоволствие и хладнокръвно приемани угризения. Плод на неравни бракове, творческа безизходица и творчески компромиси, те кретат в ясно доловимия улей на житейската скука и навик. Но в определен миг у всеки от тях се явява някакво неистово желание за обрат, дори кратък, което ги прави така жизнени и непредвидими, после отново изпадат в летаргия, но сякаш станали малко по-умни и зрели.
Сюжетът е скоклив и привидно непретенциозен. Писател не иска повече да пише, защото цялото му същество търси друг вид всепоглъщаща любов, която му дава повече обратна връзка от писането - и я намира в броденето с джип из планината. Джипът му си има име, Бишо, прави му номера и поглъща пари повече от млада любовница. За да го задоволи, писателят имитира семеен секс и крънка пари от съпругата си – изявена театрална актриса, която се снима в телевизията до изнемога в умопомрачително глупави сериали, защото все някой от семейството трябва да прави компромиси, за да оцелеят. Нахвърляна е набързо дилемата на нашето общество и днешния ден – конфликтът и хармонията между низкото и високото, пошлото и вечното, и жалкият, но достоен опит на човек да ги съчетава, без да се отказва нито от едното, нито от другото, за всеки случай.
Но Николай Волев натяга напрежението, набива скоростта, като вкарва в любовния триъгълник между джипа, съпругата и главния герой млада циганка с българска кръв. Съпругата (Аня Пенчева), облечена като сексбомба преди преждевременно пенсиониране – обувки два номера по-големи с остри носове, клин и блуза, прикриваща щедро талията, но не и финансовите инжекции в бюста, е в пълно раздвоение. Между претенциите си на известна театрална актриса и ежедневието си на телевизионна звезда от филми само с междуметия. Младото момиче е като циганска кукла Барби – таз на кючекчийка, бюст и устни на поп-певица, но ум на ученолюбиво дете. Тя постоянно обсипва угнетения писател с детински въпроси, но и го изненадва с начетеността си. Това не е трудно, защото той я подценява. Но все пак противно на всички очаквания, тя се гласи да учи философия в най-престижния университет в Лондон и стаята й е пълна с книги. Изненадан в клишираните си представи за младо безвкусно облечено момиче, драматургът подразбира, че от него се очаква да понапише нещо за всичко това.
И двете жени в живота на героя приемат да играят ролите си, за да му помогнат, но постепенно се вживяват в играта си и започват наистина да чувстват, да обичат и страдат. Колкото са склонни язвително или не да му подхвърлят идеи за новата пиеса, в която явно ще играят главните роли, толкова са и готови да изненадат себе си и драматурга с естествено и необмислено поведение. Те са ту персонажи като от някакъв ръкопис, ту на моменти стават повече от истински и опасни. И смешни, и прелестни. Постепенно, главно благодарение на тях, се случва неусетното чудо във филма, което преобръща механичния набор от комични контрасти в нещо действено, ефикасно. Изкуствените и причесани като афоризми реплики от началото на филма, които вървят трудно като джип в кал, добиват плът, звучност и сила. Поне половината от персонажите, изглеждали така немислими и особени, заживяват свой живот вече не така зомбирани в първоначалните си калъпи.
С парадоксалното си чувство за хумор, което обича шоковите крайности, Волев вилнее на воля и сред пълните несъответствия и рискови решения. И напук на вътрешната ни съпротива, която е насилил, Волев неусетно ни е съблазнил (“Какво е да правиш филм? Това е да проституираме, без да позволяваме да ни обезчестят“). Режисьорът не е от деликатните творци, никога не се е славил с елегантно поднасяне на намеци или вариации на забулени тънкости. По-скоро ни бомбардира с парадоксите на днешното време, подсилени и усилени до покъртителни децибели от вътрешния смях и присмех, който го изпълва и го прави някак агресивен като творец. Документалният му филм „Дом №8“ навремето бе изплющял като шамар върху почитателите на киното като естетска игра на ума и въображението. Тук запазва с някакво ново свое умение достойнството на всеки свой персонаж, въпреки комичното и унизително разположение на силите, без да залага на трагични и истерични нотки. Всеки един – младото момиче, клоунът-писател, съпругата, недооцененият съперник и кандидат за неин любовник, някакъв циганин-баща с уклон към суетата и баба в старчески дом с оперетна кариера… Целият този кадрил травмира емоционално, шокира визуално, съкрушава малко терминологията ни и инструментариума ни да възприемаме филмовите произведения еднозначно и категорично.
На ръба сме, и това май е търсено, да си кажем – това е най-пошло предизвикателният и объркан филм, който ни се подиграва без умора и замисъл. Но наистина не усещаме как постепенно ни е спечелил на своя страна и към финала на филма балансът е в негова полза. Нещата нарочно са били оставени на кантар, нарочно във всеки миг филмът сякаш гримасничи, лези ни се на ръба на пълния провал, провокирайки ни, предизвиквал чувството ни за стил и вкус, за мярка и такт до финала. Именно там, на финала, няколко небрежни на вид хода ни разбиват. Както казват, че някои картини стават точно заради последното замахване на художника с четката и нанасянето на едно малко цветово петно. Така и тук младата циганка, отново облечена като проститутка, преди полета за Лондон прави нещо на Терминал 2, което ще ни изкара извън пътя. И ни печели като че ли с един жест на страната на целия филм. Тези ценни и сполучени като че ли ненадейно моменти в някои филми имат силата да сложат всички по местата им, да променят и изяснят акцентите, да придадат смисъл и мощ на всичко, което сме видели до момента.
„Извън пътя“ самодоволно скандализира с непригодността си към всякакви класификации и определения, издига в култ неочакваното, неприемливото и с лека ръка поставя под въпрос цялото пребиваване на Николай Волев в киното. Авторът на единствения римейк в нашата киноистория – и то на култовия „Козият рог“, творецът на изключително въздействащите и мъдри документални филми като „Грънци“ и „Дом №8“, създателят на пасквилния хумор в „Двойникът“ и „Господин за един ден“, както и на образа на социалното като местопрестъпление в бруталния и сякаш дялкан на едро „Маргарит и Маргарита“, ни озадачава отново и изцяло. С нов филм за свободата в любовта и любовта във свободата. Майстор, който се прави все още на непокорен ученик.
Актьорът-хамелеон Деян Донков и Аня Пенчева в ролите на артистичната двойка в криза на възрастта, призванието и семейството, пребивават в света на пародийното и привичното като в свои истински води. Най-поразителен и дързък е изборът на Сали Ибрахим, внучката на плодовита писателка от ромски произход, за ролята на младата циганка. Външният простодушен вид на момичето с ужасяваща интонация и тембър на гласа, вирее идеално в музикалния фон на филма - забележителната игрива музика най-вече на Джанго Райнхарт, белгийски музикант със статута на именит европейски циганин. Най-бруталните знаци на съвременността ни, най-неестетичните й прояви, са осмени и хармонизирани изглежда с чисто идеални подбуди – обикнати са. Дистанцията с днешното време и кичозния му вид е скъсена.
