Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Според самия Димитър Коцев – Шошо етикетът „много хубав като за български филм“ звучи като обида и е напълно прав. Само че „Маймуна“ трудно ще се отскубне от този деформиращ зрението филтър дори само защото е избрал да не бъде тежък реализъм, нищо че в него става дума за привидно обикновени хора. Позитивните рецензии за филма се концентрират тъкмо върху отказа от мрачно-задълбочен прочит на живота наоколо и едва ли не самия факт, че той разказва история, а не се кълчи в челна стойка или нещо друго непристойно.
Тъй като подобни утешителни отзиви биха представлявали обида, по-честно е да се каже, че независимо от това колко хубав е „като за български филм“, „Маймуна“ е в крайна сметка твърде повърхностен, ако гледаме на него като на филм, който цели да предизвика нещо повече от усмивката на Юлиан Вергов в кома. Действително Шошо улавя едно настроение на меланхоличен оптимизъм и се опитва да създаде свят колкото познат, толкова и херметичен в шантавостта си ала Амели Пулен. Но това става прекалено обяснително и схематично, докато накрая Дядо Коледа заприлича по-скоро на драматургична патерица, отколкото на агент на въображението.

В една част от филма училищните случки на двете сестри (Александра Костова и Радина Боршош) изглеждат като епизоди на непринудено тийнейджърство, опасано с обичайния инвентар от влюбвания, спречквания и шеги. Тези епизоди са най-вълнуващи и оправдават цялостната мечтателност на визията. И тогава тя се удря в камъка на „обществото“ – нелепия училищен директор, бездушните параноични новобогаташи, безчувствения лекар и така нататък, все лесни мишени за обстрел, събиращи евтини точки от споделянето им със зрителя. Конфронтацията с тях е нещо, което сме гледали многократно, а повторението му не носи изненада или особено удоволствие.

Тези образи би трябвало също да играят роля в целия паралелен свят на детското око, но си остават гротеска, не по-различна от „мутрите“ от онези мрачно-задълбочени филми на „прехода“, от които „Маймуна“ бяга с всичка сила. Когато сестрите трябва да се справят с препятствията на този опасен свят на големите, филмът придобива тона на история, която си казва всичко, при това по толкова оглушителен начин, че да не остане съмнение колко невинни са децата и колко виновни – възрастните. Как тогава тези възрастни са били невинни деца и кога са станали толкова сериозни, навъсени, корумпирани и достойни за карикатура – за тези неща „Маймуна“ мълчи.
Макар и в ролята на аутсайдер спрямо ландшафта на филма, Леонид Йовчев единствен осигурява малко нюанси с персонажа си на учител травестит. В неговата игра има загатвания и двусмислия, изземващи вниманието върху себе си – за съжаление обаче, и тази линия е употребена накрая през най-предвидимия вариант на травма от напускането на майката.

Филмът за Амели Пулен е поглед на света през очите на Амели Пулен, а не разказ как Амели Пулен съществува в свят, с който говорят на различни езици. Безспорно е, че Шошо има безпогрешен усет към София, който му позволява да намери магията в ежедневния й ритъм и това прави от „Маймуна“ един много ведър за гледане филм. Затова, без да качва нивото на претенцията, филмът можеше да позволи на своите две сестри не да порастват през уроците на живота, а да останат заобиколени от своя Дядо Коледа завинаги.