След като с дебюта си “Синът на Саул” Ласло Немеш спечели всякакви награди – от специалната на журито в Кан до Оскар, – вторият му пълнометражен филм влезе в конкурса на 75-тата венецианска Мостра. Ако трябва да окачествя “Залез” с една дума, бих избрала “непочтен”. Направен е така, че какъвто и да било коментар за “сюжета” и подхода му ще накърни възприятието на онзи, който още не го е гледал – четете по-нататък с едно на ум.
“Залез” – чието заглавие, по думите на автора, е концептуално “вързано” с “Изгрев” на Мурнау – е едно непрестанно крешендо, което завършва с чисто нищо: положеното усилие е голямо и талант явно не липсва, затова и резултатът е особено разочароващ. Първият час те държи на ръба на седалката, в напрегнато чудене какво става. Вторият те държи заложник на първия, защото вече си вложил толкова време и доверие, че не ти се иска да си признаеш, че си сглупил. Нататък всичко е същото, но с все по-неприятното подозрение (до пълна увереност в края), че току-що са ти погодили “кукла”. Помните ли как през 90-те покрай обменните бюра се навъртаха хора, които предлагаха по-добър курс, но вместо пачка чужда валута, бутваха в ръцете на ужилените снопче хартийки, разкрасени отгоре и отдолу с по една истинска банкнота (т. нар. “кукла”)? И със “Залез” човек си мисли, че е страна в честна размяна, докато просто го обират.
Предпоставките са следните: преди малко повече от век в Будапеща, “сестра и съперница на Виена”, в едно ателие за шапки пристига бледа девойка – Ирис. Фамилията ѝ, както се разбира веднага, е същата като марката на шапките – Лейтер. Първо разкритие: дъщеря е на загиналите преди години в пожар бивши собственици. Второ разкритие: има по-голям брат, за когото не е и чувала. Трето разкритие: братът е печално известен в града, защото е убил един граф и е избягал от правосъдието. Разкритията идват едно след друго, докато Ирис (и това е единственият арт елемент от “Залез”, който заслужава по-продължително внимание) не спира да се лута в търсене на нещо. Именно нейното трескаво движение напред, от което камерата се отклонява съвсем за малко от време на време, е филмът. Отначало сякаш е дошла да търси работа, после обаче целта ѝ е да схване кой е мистериозният брат, накрая – някаква загадка в стил “Широко затворени очи”. Ирис ходи, тича, тропа по врати, задава въпроси.
Семейни отношения, нерешени драми от миналото, надвиснало усещане за опасност и заговор, свят, в който всички нещо знаят за главната героиня, но тя няма представа какво се случва, тайни с рисковано обяснение. Всичко – само зърнато и дочуто мимоходом. Детайлите са избрани и подредени като в приключенски роман или мрачна оперета, ако такава въобще съществува – наченките на сюжет са с булеварден привкус, елементарни, но така недоизказани, че стават интересни поне в началото. След първия час от преживяването схемата изтощава.
Любопитен детайл е, че през цялото време звукът е кошмарно “плосък”, без дълбочина и естествени фонови шумове, все едно записван по-късно с всички актьори, застанали един до друг (дълго време това оставя впечатлението, че нещата са само в главата на Ирис – като сън, като душевно разстройство). Играта е сдържана, отдалечена, дори когато се крещи. За характера, нуждите, надеждите на Ирис не научаваме нищичко, освен че е упорита. За останалите герои – още по-малко. Зрителят не е канен в този филм и в края му се пита: какъв е смисълът да се раказват истории, щом разказвачът не иска да го разберат?
Според Ласло Немеш, “Залез” “...разказва за една култура на кръстопът. В сърцето на Европа, в апогея на прогреса и технологията, без да бъде вписана в общата история, личната история на една млада жена се превръща в отражение на процес, който сам по себе си е раждането на ХХ век”... Как се предполага, че веригата от мелодраматични обрати около Ирис изразява раждането на ХХ век, изобщо не е ясно. Ясно е, че да градиш 141 минути напрежение в стил “Парижките потайности” и да си умиеш ръцете, като в последния кадър вместо развръзка лепнеш опит за ангажирана метафора, просто не е почтено.
Казват, че най-цитираните думи на Т.С. Елиът са тези от последния куплет на неговото стихотворение “Кухите хора”. Ще ги цитирам и аз, специално по повод “Залез”: “Ето как свършва светът. Ето как свършва светът. Ето как свършва светът. Не с гръм и трясък, а с хленч.”
“Залез” взе наградата на международната федерация на филмовите критици ФИПРЕССИ.
