През 2014 г. Бенедикт Ерлингсон спечели наградата на публиката в Тромсьо с дебюта си “За хората и конете”. Спечели я повторно сега, със своя втори игрален филм, “Жена на война”, поканен в раздела “Хоризонти” (“кино от цял свят с единствен критерий – качество”). Аз лично бих дала заглавието като “Жена на бойна нога” – защото звучи по-вицово, а войната и комедията рядко имат пресечни точки, – но в края на 2018-а филмът мина по някои български кина заради наградата си Lux и навлезе така, “на война”. Всяка година от 2007-а насам Lux (“светлина”) се присъжда от Европейския парламент на един филм, който “помага за изграждането на по-силна европейска идентичност, като повдига важни политически и социални въпроси”: изборът обикновено не е лош, а отличието осигурява субтитриране на всички езици от ЕС и кратко разпространение из страните от Съюза.

Забавно е, че жената от заглавието започва да гради по-силната ни европейска идентичност чрез събаряне. От началото до края на филма Хатла – така се казва тази иначе блага, лъчезарна диригентка на оркестър – успешно саботира националното електроподаване чрез покушения срещу гигантски метални стълбове за високо напрежение. Саботажите включват стрелба с лък, препускане през изумителни исландски пейзажи, криене от хеликоптери, хвърляне на позиви, залагане на взрив и всевъзможни бързи хитрости за покриване на следите. Целта ѝ? Да попречи на едрия бизнес да досъсипе климата... Макар че може би тук нещо ми се губи (замесени са и китайската икономическа експанзия, и циничният прагматизъм на местното правителство, и екологията, и друго, което вече ми мътнее) – проблемът е, че голямата мисия на Хатла постепенно се размива и в един момент направо изчезва, което е единственото не съвсем умело решение в тази иначе сръчно направена комедия с положително послание. Какво всъщност постига жената с войната си?

Хатла (Халдоура Геирхардсдоухтир) е на около 50 и е хубава, умна, ангажирана и дейна – екшън сцените ѝ са майсторски изработени, така че всичко да изглежда хем атлетично, хем забавно, хем естетично. Явната част от ежедневието ѝ минава в занимания със симпатягите от хора и срещи с нейната близначка, ексцентричната йогини Ауса. Скритата е отдадена на прецизно планиране и самостоятелно провеждане на партизански набези. За миг можем да изпитаме триумфалното чувство, че на екрана най-сетне се вижда жена в разцвета на силите си, чийто личен живот не се състои в паническо оглеждане за мъж и която на никого не се трепе да се доказва, а диша и действа по свое усмотрение, движена от идеи... Но да не прибързваме с десетилетие-две, рано е още за такива дързости дори при развитите северняци. Големият обрат в сюжета настъпва, защото Хатла осъзнава, че има шанс да стане майка. Това е: доброто старо “естествено предназначение”. Обаждат ѝ се, че след четири години очакване документите ѝ на осиновителка са задвижени и е време тя да иде да вземе от Украйна едно осиротяло от войната момиченце. Разбира се, така поставено, майчинството е двойно неустоимо и Хатла спешно трябва да избере кое да осуети: него или онова, в което вярва.

Оказва се, че в схватките си оттук нататък нашата героиня може да разчита на ред волни и неволни помощници: близначката Ауса, разбира се (за какво друго служи една близначка в комедия, ако не за размяна на местата?); неочакваният симпатизант (двуметровият фермер с куче на име Жена); една комична жертва на обстоятелствата (латиноамерикански турист, който вечно се оказва на погрешното място). От помощ е и “вътрешният глас” на Хатла, въплътен в трима брадати джазмени, които изникват на заден фон във всяка важна ситуация и я “обсвирват” подобаващо. От момента, в който тя научава за осиновяването, вместо или заедно с тях започва да се явява и украинско фолклорно трио – ефектът от това “материализиране” на саундтрака е една от най-успешните стратегии за смях на филма (спомних си за “музикалните терористи” от “Симфония на шума” и за крайно любопитните отношения на киното с музиката там).

“Жена на война” се родее с онези бъбриви сърдечни френски комедии, които от първия момент те канят в играта, като показват недвусмислено каква ще бъде – така знаеш, че ще се смееш и знаеш горе-долу кога, а на авторите им остава предимно да не се отклоняват рязко от плана. Понякога чувството е, че се пускаш по гладка пързалка, но то не е лошо, особено когато, докато се плъзгаш по познатото, умът ти си почива от необходимостта да отсява, а очите ти се пълнят с красота от други ширини. Типично исландското е голям плюс за филма: неправдоподобните пейзажи, горещият гьол, в който Хатла се стопля след ледената река, реалната вероятност случайно срещнатият фермер да ѝ е братовчед, пуловерите с шарка, даването на кола назаем на непознат, вездесъщата музика... Добрите намерения на Ерлингсон не са го отвели в ада на скуката или кича: от сцената с амазонката в началото до отворения воден финал филмът му съвестно спазва правилата, но не като бюрократ, а като танцьор, който познава партньора си.