ТРОМСЬО 2019: ОСТРОВЪТ НА ГЛАДНИТЕ ДУХОВЕ


от
на г.

ТРОМСЬО 2019: ОСТРОВЪТ НА ГЛАДНИТЕ ДУХОВЕ

В подборката с препоръки от критици – един от силните раздели в програмата на 29-ия кинофестивал в Тромсьо (14–20 януари) – е включен документалният филм “Островът на гладните духове”. Той разказва за австралийския остров Рождество чрез най-характерната част от неговите обитатели – древна колония от милиони червени раци, които всяка година мигрират от горите към плажовете, за да се размножават; стара колония от китайци, които се опитват да поддържат традициите си и да умилостивяват “гладните духове” на своите онеправдани предци; и печалната нова колония от бежанци, държани под строг надзор в лагер, сравняван с Гуантанамо. Първите две теми – животните и мъртвите – служат за контекст и контраст на централната: как човек преживява несправедливостта. Като въпросният човек е както изпадналият в беда, така и емпатичният страничен наблюдател. Режисьорката Габриел Брейди и нейната приятелка, психотерапевтката По Лин Лий (наш водач през филма), са космополитни личности с изискващи изобретателност и сила професии, незасегнати от плоски политически реторики и провинциални увреждания на мисълта – едно от най-хубавите неща, които ни показват, е, че техните събеседници, т.нар. “мигранти”, са съвсем като тях двете (и съответно нас), с единствената разлика, че не са се впуснали в пътешествие по собствен избор.

За който знае Австралия като място на великолепна природа, осеяна с невиждани торбести животни и дружелюбни сърфисти по джапанки, жестокостта, с която тамошната система се отнася с търсещите убежище, ще се окаже голяма изненада. Но факт е – през последните 15-ина години страната разгърна много критикувана политика за “сортиране” на мигрантите извън пределите си. Грубо казано: онези, които не успява да върне откъдето са доплавали, и онези, които не се удавят или не станат плячка на акулите, Австралия “складира” и “обработва” по острови далеч от очите и мисълта на обикновените си граждани. И о. Рождество доскоро представляваше най-фрапантният пример за тази порочна практика (“приемният център” там беше затворен в края на 2018-а, но повечето подобни си остават): една идея по-хуманният му в началото режим постепенно се втвърдява до степен в един момент задържаните да бъдат оставени почти без връзка с околния свят и без никаква информация за бъдещето си. “Адът е там, където близките ти страдат, а ти не можеш да направиш нищо”, казва един от участниците в “Островът на гладните духове”...

Голямото постижение на Брейди, която дебютира с този деликатен и смел филм, е, че не оставя екзотичността на о. Рождество да превърне казуса му в нещо чуждо за който и да било зрител; че предава горчивата доза истина по премерен начин, който позволява тя да бъде възприета и осмислена; че дава думата на хора, от които е отнето правото на изява. Австралийците са свикнали, казва режисьорката, да виждат бежанците в “абстрактни кадри отдалеч”, затова именно тя се вглежда в лицата им много отблизо (и с камерата, и със сценария си). Намерението на “Островът на гладните духове” не е публицистично. Той е документален в съдържанието си, но художествен в средствата – музиката допълва и избистря фокуса, същото важи и за природните кадри; ритъмът е “напевен”; терапевтичните сцени, в които истински жертви на истински ужаси мирно редят фигурки в кутия с бял пясък, са възстановка (няма как да бъдат заснети в лагера); грижите на властите за спокойната миграция на раците са мил и тъжен контрапункт на липсата на милост за ближния... Крайният резултат е лично изживяване, в което се виждат пукнатините, но и всичката светлина, нахлуваща през тях (по Ленард Коен).

Водещата сюжетна нишка на По Лин, поела към поредната от срещите си с губещите мотивация за живот затворници, започва с новина по радиото: след пет години пленничество без видим изход, един човек е избягал, паднал е от скала и се е разбил... По Лин има любящо семейство, сцените от което също стават възможност за сравнение и съвземане по време на филма – взаимната нежност там е най-сетне възможна; разговорите на майката с неразбиращата дъщеричка ни дават шанс също да потърсим отговори, но и да се успокоим (от гласа на човека, зашил устата си в знак на протест; от усмивката на младежа, който си спомня как акулите са го подминали...). В края на филма и на траекторията си на острова По Лин се отказва от своята мисия, за да не става съучастник в имитацията на лечение и интегриране, намислена главно, за да затвори устите на критиците – тежко, но обосновано решение, което дава допълнителна храна за размисъл...

Фино, кротко и неграбливо спрямо уязвимите – така са подходили както режисьорката, така и нейната героиня. И храбро, защото за изнасяне на истини от бежанските лагери в Австралия може да те застигнат до две години затвор... Допускам, че от България добирането до “Островът на гладните духове” е почти толкова трудно, колкото и до о. Рождество, затова горещо препоръчвам поне да гледате онлайн стегнатото 20-минутно резюме (монтирано от същия материал, макар и в различен дух), което Брейди е направила за чудесната секция с документални късометражки на “Гардиън”.