Най-френският филм в тазгодишния конкурс на Черните нощи в Талин беше монголски и спечели Гран при в като цяло бледия основен раздел на фестивала, на чийто фон изпъкна незабравимо. Разказът за млад самотник с тъмно минало е елегантно малословен и когато минималистичното му, но все по-решително действие за пореден път бива съпроводено с шансон (лайтмотивът е „Като бумеранг“ на Серж Генсбур), клишето за френското кино хрумва от само себе си. Друга спонтанна асоциация е тази с вселената на Джим Джармуш: не толкова защото в първата си филмова роля – на заекващ шофьор, взрян в същината на нещата – танцьорът Амартувшин Тувшинбаяр* прилича и физически, и като излъчване на шофьора поет на Адам Драйвър от „Патерсън“, колкото заради целенасочената чудноватост на повествованието, изгубеността на персонажите в света и начина, по който режисьорът Жанчивдоржин Сенгедорж им се любува (срв. и символната употреба на животните – кучето и гълъбите от „Дух куче: пътят на самурая“ vs. ревящото камилче и кучетата тук). За щастие обаче „Шофьор в мълчаливия град“ има достатъчно артистична индивидуалност и съдържа достатъчно от монголското съвремие, за да бъде различен от всичко, което обикновено стига до нас от Европа или от Америка.

Миагмар започва и завършва делника си в малките часове в покрайнините на Уланба̀тър (както всъщност се произнася името на монголската столица) – току-що е нает като шофьор на катафалка. Всеки ден отива да вземе пореден ковчег в черна кола с пищна златиста украса, качва на съседната седалка будистки монах за опелото и потегля към гробищата. Всяка сцена добавя по малко информация за миналото и за характера му в превъзходна демонстрация на това как се гради персонаж. Ж. Сенгедорж не си позволява „празни“ кадри, в които да няма по нещо значещо, и филмът му, макар да трае над два часа, не отегчава, напротив – все повече концентрира вниманието и емоцията, за да ги взриви по най-категоричен начин на финала. Някои додадени щрихи са в духа на предишните, други обаче ги разместват и разпластяват и сюжетът многократно се преформулира пред очите ни.

Раят не е място, а състояние на духа. Греховете не са еднакви – едни са като вълнички по водата, други – като рисунки по пясъка, трети – като издялани в камък. Най-голямото отмъщение е прошката... Такива мъдри думи произнася периодично симпатичният 18-годишен монах, с когото Миагмар най обича да пътува и чийто ученик мечтае да стане. Нищо че самият Миагмар е на 32, 14 от които – погребани в кошмарни обстоятелства. Мъдростите обаче не довеждат дотам, докъдето можем или искаме да очакваме. В Талин сценаристката Турмунх Номуунзул каза, че преди две години е била помолена от един от продуцентите на „Шофьор в мълчаливия град“ да напише будистка история – за безсмъртието и за кармата. Не знам как биха възприели получилото се будистите, но за средния европейски зрител това вероятно е история за тихата, но епична ежедневна битка между съпричастието и самотата, тоест между живота и смъртта.

Сарул е третият незаобиколим герой на „Шофьор в мълчаливия град“. Тя е луничавата дъщеря на сляп колега на Миагмар – майстор на ковчези – и неустоимо привлича младежа с мрачната си необичайност. Двамата се срещат в някакво място отвъд условностите, където поне за малко успяват да говорят открито. И разговорът е печален... Една от най-дългите реплики на Миагмар (в диалог с монаха) е цитат от „Сто години самота“: „Хосе-Аркадио Буендия най-сетне постигна онова, което търсеше: прикачи часовников механизъм към една балерина с пружина и играчката танцува без прекъсване в ритъма на собствената си музика цели три дни...“. Когато се запознава със Сарул, тя е балеринка на пружина в залеза на третия си ден. И той се хвърля да я спасява с абсолютната самоотверженост на (знам ли, липсват ми далекоизточни примери, така че ще дам един от „Братята с лъвски сърца“) Йонатан, който с малкото братче на гърба си скача в Нангияла.

Благодарение на майсторската работа на целия екип на Ж. Сенгедорж и Т. Номуунзул в „Шофьор в мълчаливия град“ нито една дума, нито един жест, нито една вещ и нито едно мълчание не са излишни: бродираните кърпи и „кашонът за сън“ в паянтовия дом на младежа; подминаващият автобус с махащи дечица; будистката мантра на кирилица, която тече като светлинен надпис по козирката на погребално бюро; тениската на „Манчестър Юнайтед“ под ритуалната дреха на монаха хлапе. Филмът – забележително красив в предметната си част и само тук-таме по-трудно разгадаем в локалните подробности – е пълен с невидимо насилие и с нощ, и все пак оставя съвсем различно впечатление. Леко и светло. Употребата на времето е образцова; тази на голотата – необременена и човечна; зачекването на сексуалността – дозирано с финес; полагането на координатна система, в която научаваме много не само за главните действащи лица, но и за средата им – стабилно и интелигентно.

Ж. Сенгедорж има още дузина пълнометражни филми, но едва от предходния, „Продавачката“, името му започна да се чува по международните фестивали – Удине, Осака, Ню Йорк. „Шофьор в мълчаливия град“ е следващата му, уверена стъпка към света.

_______________

* Любопитен факт за изписването на монголските имена: фамилия няма; на първо място идва бащиното, най-често съкратено само до една буква; на второ – личното, което се използва най-много, когато се говори за съответния човек: A. Тувшинбаяр, Ж. Сенгедорж и пр. – Бел. авт.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.