Пет от шестте пълнометражни филма на 27-годишния латвиец Матис Кажа излязоха на екран от пандемията насам. Два от тях – тази година: „Неонова пролет“ (с премиера на фестивала в Единбург през лятото) и „Вкусът на водата“, който се състезава с още 14 силни заглавия в балтийския раздел на фестивала „Черни нощи“. Продуцентите са двама, един от които е самият Кажа; за съсценаристи са посочени повечето от актьорите; мястото на действието е зданието на „Театъра на улица Гертрудес“ в Рига (да, името му включва това на улицата), в различните пространства на което са разположени декори, изобразяващи приемна, гарсониера, телевизионно студио, кафене, дискотека – общо 23 отделни „обстановки“, където героите влитат в хода на събитията. „Влитат“, понеже темпото е трескаво. А кадърът е непрекъснат – след месеци репетиции екипът прави едно „представление“, заснето в реално време от героичния Александър Гребньов. Дублите са четири, уточнява той („в края на всеки дубъл рухвах като биатлонист след състезание“) – три прекъснати поради технически грешки, една от които само десет минути преди края. И ако – заради виртуозното побиране на съдържанието в един кадър; театралността на определени моменти или усещането, че разказва опитен артист в криза на средната възраст – някой се сети за „Бърдмен“, ще е разбираемо. При все че тук авторът е млад, а сюжетът – интересен във всеки миг.

Снимано е, разбира се, от рамо, а операторът е активен участник в действието, има осезаемо присъствие за персонажите и в един момент – даже обмен на реплики с тях. Във „Вкусът на водата“ често се прилага не само така популярното през последните години чупене на четвъртата стена чрез директно говорене към камерата, но и още по-свойско отношение: някой герой току посяга и откача филтър от обектива, друг го пръсва с пулверизатора за цветята си... Понякога камерата разказва – черно-бяло, някак по френски от 60-те – поетичен откъс, друг път става репортерска и препуска след събитието, в трети случай наднича воайорски в нечия интимност, дори в нечий кошмар... Удивително е колко много клавиши натискат едновременно Кажа и компания и как от тях създават мелодия.

Първата сцена ни запознава с талантливия пианист Фредерик (Герд Лапошка), който търси съвет от Учителя (Вилис Даудзинш като хипстърска разновидност на прочутите телевизионни знахари от 90-те Кашпировски и Чумак... актьорът твърди, че за змийската харизма на героя си се е вдъхновил и от Путин). Учителя подава на младежа чаша вода (неотдавна в Латвия беше осъдена компания, заляла пазара със „структурирана“ вода, която уж вдига „биоенергийното“ ниво на пиещите я) и с благ, но властен глас на гуру му говори за духовно освобождение, което ще го отърве от физически засечки. Фредерик е впечатлен и споделя усещането си за промяна със своята връстничка Зане (Алисе Дановска), популярна инфлуенсърка, която също отива при Учителя за наставления и „заредена със свобода“ вода. Щом научава за новата зависимост на Зане, трезвомислещата ѝ майка Катрина (Ивета Поле), телевизионна журналистка, кипва и поема на унищожителен поход срещу набиращата сила секта. Прави го по два изпитани начина: проследява парите зад лъскавия новопостроен „Воден дом“ на Учителя и въвлича с флирт в издаващ тайни разговор Алдис (Андрис Кейшс), един от двамата най-близки сътрудници на гуруто.

Този зрял, наперен, чернохумористичен филм не просто не се страхува да отиде далеч: той неусетно, но убедително извървява целия път до трагедията. „Вкусът на водата“ зачеква няколко вида власт над другите и потребността не само на притежаващите я тя да съществува: властта на авторитета („мисли/решавай вместо мен“), властта на известността („живей вместо мен“), четвъртата власт (тази, която формулира елементите от средата, която обитаваме, и отношението ни към тях). Филмът се занимава къде по-пряко, къде по-косвено и със свободната воля, и с насилието, и с общественото мнение, и с вечната битка между желанието ни да подредим света рационално и копнежа ни да го доизмислим там, където не го разбираме или не ни харесва. Всичко започва с шармантна „песен без думи“ на Менделсон и завършва със също безсловесно, но щуро и нестройно парче на композитора Каспар Курдеко. А задъханото препускане между тях – освен че е изключително добре координирано, освен че ангажира и ума, и чувствата, не пуска вниманието и отправя съществени предизвикателства към вниманието и вътрешния баланс на зрителя – е рядко явление. Или, както казва операторът Гребньов: „Еднокадровото кино е особено. Кино, което не лъже, чисто и честно като истинския спорт“.