ТАЛИН 2021: СВАТБАТА


от
на г.

ТАЛИН 2021: СВАТБАТА

Първият пълнометражен широкоекранен филм на полския режисьор Войчех Смажовски се казва „Сватбата“, последният – също, а между тях се простират 17 години кръстоносен поход срещу лицемерието. Макар „кръстоносен“ да не е най-точната дума, при положение че една от мишените му е духовенството, размахало кръста, за да отвлича вниманието от разни свои безбожия. Темата на Смажовски е тънкото лустро от благовидност на определени структури или обстоятелства, основани на лъжата, изпод което лесно избива мътен хаос. Понечих да го сравня с Фон Трир и Ханеке, които също се занимават с мрачни, мъчителни материи, но при тях има някаква маниерна самоцелност, която отсъства у Смажовски – докато те сякаш се опиват от безопасна дистанция от отровните чернилки, в които ни потапят, той е покрусен от обектите на своята ярост и хвърля и себе си заедно с нас в кошмара. Смажовски съучаства. И в острия му усет за нелепото и грозното у поляка в частност и у човека изобщо не личи цинизъм, а любопитство, загриженост и нужда от нещо повече.

 

„Човек трябва да положи много труд, за да бъде добър, за да унищожи агресивната сила на злото в себе си“, казва в едно интервю Смажовски. Киното му е посветено на предотвратимото зло, но в ситуации, в които то е особено трудно или невъзможно да бъде надвито. Войната. Корупцията. Тоталитаризмът. Паразитирането на религията върху потребността на човека от смисъл и закрила. Личната деградация вследствие от грешни избори. Патриархалният калъп със страстта му към експлоатирането и заличаването на по-слабия. Но винаги видени през дишащи, разбираеми индивиди, така че да се почувства целият абсурд на ставащото. Някои критици наричат Смажовски „бруталист“. Аз бих му сложила този етикет само ако той може да се отнесе и към Йеронимус Бош. Да, във военните филми на Смажовски виждаме изнасилвания на жени, убийства на деца, обезглавени мъже, горящи села. А в невоенните – оскотяването на човека без принципи. Но виждаме тези пропадания не като повод за художествени упражнения, а като трагедията, която те са. И като ясно проследим резултат от първоначално почти невинни действия и бездействия на цели социални системи.

 

„Ружа“ и „Волиния“ (алтернативно заглавие „Омраза“) са два от най-силните, а и най-честни филми за Втората световна, които ще гледате някога. От „Иди и виж“ на Елем Климов не бях преживявала толкова реален ужас пред екрана. С тази разлика, че у Смажовски няма „положителни“ и „отрицателни“ страни в конфликта; у него не е премълчана ничия потенциална уродливост. В „Ружа“ руските военни са показани като разпасани нашественици и мъчители, каквито са били за жителите на областта Мазурия... но като мъчители във филма се проявяват и германците, и поляците. Във „Волиния“ украинци изтребват поляци, но и поляци вилнеят над украинци; руснаци и германци прегазват украинци и поляци; всички заедно издевателстват над евреите... Националността не те прави добър. Мъката не те прави добър. Не те правят добър нито вярата ти, нито образованието, нито другарствата, нито нищо на този свят, освен изборът да не вредиш, да не допринасяш към разрухата, страданието и останалото, от което човечеството се срамува, когато шумотевицата утихне. Всички филми на Смажовски са за това и не е странно, че са и буквално свързани – чрез едни и същи даровити актьори (особено многостранния Аркадиуш Якубик, във върхова форма и роля в образцовия трилър „Дом на злото“, разигран в периода на разложения соц в Полша), крайно сходни сцени (някой някого подкупва; запой води до разпад; свещеник проповядва нещо ужасяващо), дословно повтарящи се реплики („Парите не носят щастие, но е добре да ги имаш!“).

 

„Няма да ти казвам докъде можеш да стигнеш, защото ти вече си там“, заявява докторът на главния герой в „Под Силния ангел“ – трагичен образ, каквито са много от алкохолиците на Смажовски (да, ако искате да видите честен, изобретателен и покъртителен портрет на алкохолизма, гледайте това... и фаворитът на миналогодишните фестивали „Още по едно“ ще ви се стори анемичен). В главната роля в „Под Силния ангел“ е фантастичният Роберт Вецкевич, който е в главна роля и в новата „Сватба“ – бащата на булката. И в сватбата от 2021 г., както в сватбата от 2004 г., симпатичната невеста се казва Катажина и се жени бременна за някакъв безгръбначен младок. И в този филм, както в първия, бащата здравата се е оплел в суетата си и в алъш-вериши с тъмни субекти (откровени мутри в старата „Сватба“, а в новата – хлъзгави бизнесмени). И тук плановете му са правени без кръчмаря, а именно – дядото на булката, който отказва да му припише парче земя, от което нашият спешно се нуждае. И тук подаръкът е скъпа кола, която ще снове насам-натам през повествованието, докато не бъде катарзисно потрошена. И тук камерата записва послания към младоженците от отделните гости, които стоят гротескно на фона на спонтанни изневери, пиянски сбивания и обикновена пошлост (вдъхновена госпожа в старата „Сватба“ желае „правда, добро и красота“ на младите, докато разгорещените сватбари играят на все по-вулгарни народни игри – придвижи сварено яйце през целия крачол на мъжа, за да го изкараш през дюкяна му... и подобни).

 

Сватбеното тържество е съвършена ситуация за изявяване на цялата гама от човешки плюсове и минуси – пълна мобилизация, но и пълно отпускане; събиране наедно на несъвместими иначе типажи; класическо единство на време, място и действие. И Смажовски неслучайно се връща към тази форма, за да покаже какво се е променило. А именно: почти нищо нематериално. Общото положение е същото – тонове фалш, фасони и водка; твърде тъничък слой цивилизованост; много нещастни хора в прангите на условности, които не им подхождат, но и сякаш не подлежат на предоговаряне. Авторът отново вкарва в действие любимите си актьори; отново е блестящ в хоровите сцени (истинска наслада е да се следи как подрежда кадъра и как оркестрира взаимоотношенията във винаги многочислените си състави); отново гледа там, откъдето обикновено се извръщаме сконфузено. Ето я обаче голямата разлика. В новата „Сватба“ Смажовски „разчупва“ хронологията и пуска успоредно с основния разказ един отпреди десетилетия. А той кореспондира толкова директно и плашещо със съвремието, че предизвиква съпротиви у много от гледащите. Не е ли твърде публицистично да покажеш един след друг двама свещеници, които от два амвона, отдалечени на 80 години във времето, громят с цялото си красноречие и злост евреите (в миналото) и „флага с цвета на дъгата“ (в настоящето)? Или да сложиш момиченцето, което пее расистка песничка (в настоящето), недалеч от мъжете, които подпалват плевня, в която са залостили свои съселяни (в миналото)? Ами не, не е твърде. Изкуството може да не е длъжно да е социално ангажирано и политически чувствително, но още по-малко е длъжно да не е. Важното е, че Смажовски не манипулира. Методът му – провеждан последователно, състоятелно и талантливо – е да се насочи без заобикалки към онези очевидности, за които ни е най-неприятно да мислим, и да ги покаже във взаимни обвързаности, които ужасно не ни се ще да установяваме помежду им.

 

Дядото Антони Вилк (името е същото като това на едно от малкото свестни момчета от „Волиния“, а в ролята – последна в живота му – е ветеранът Ришард Рончевски), който сега е дементен и побутван между сватбарите в стол на колела, през Втората световна е имал любима, тя е била еврейка и той е успял да я спаси от поне една смърт. Той не е изключително благороден, умен или силен – просто да изгуби човека в себе си, го е изплашило повече, отколкото всички останали възможности. И сега, насред сватбата на скъпата си внучка (привързаността между тях е чуден контрапункт на повсеместната неискреност на отношенията), неговите фрагментарни спомени от войната се връщат и смесват с картините от съвремието. Някогашните палачи сред сегашните безрамници; някогашното опиянение от смъртта в сегашната сватбарска вакханалия; някогашните и сегашните типове, петимни да наказват; някогашните издевателства над хората сред сегашните издевателства над животните (късите грозни откъси от скришно заснети злоупотреби в свинефермата на бащата на булката са документални материали от природозащитни организации). „Паметта е страшно нещо, но без памет няма човек“, казва Антони, чийто блуждаещ разум се оказва много по-бистър от този на тълпата наоколо.

 

След като с предния си филм, силния „Клир“, Войчех Смажовски насочи безкомпромисния си поглед към Католическата църква в Полша (а през нейните грехове – отново към всички нас, колкото и да не сме католици, поляци или отговорни за точно тези кривини), в новата „Сватба“ той засяга поредния оголен нерв на полското самосъзнание: участието на местното население в изтреблението на евреите. Травмата от Втората световна война и от безчинствата на нацистите е толкова голяма и сложна, че части от нея още не са осмислени. Една от тези части са погромите на поляци над евреи тогава – за изходна точка в „Сватба“ Смажовски е взел този в градчето Йедвабне с неговите минимум 340 убити, около който до края на миналия век е царяло плътно мълчание. И отново е работил така, че да си дадем сметка как от значение са не конкретните подробности в загубата на човешкия облик, а процесът – от огласяването и приемането на нечие презрение към друг през тъпите шеги или теории, зануляващи ближния до предмет, до посегателствата първо срещу достойнството му, после срещу правата му и накрая срещу целостта му. Гледаме „Сватба“ и няма как да се предпазим от съзнанието, че този филм не е портрет на лошия вкус в определена прослойка поляци от провинцията или спомен за някакви невиждани изверги от други времена, а партитура на вездесъщата, неизкоренена, какофонична човешка агресия. И безпомощност.

„Полският министър на културата, който дава щедри суми на полските националисти, нарече филма ми „упадъчен проект“, каза Войчех Смажовски в Талин, където „Сватбата“ получи наградите за сценарий и режисура. Въпросният министър на културата, който използва лексиката, употребявана преди век от някои срещу модерното изкуство, е от партията, която забрани абортите и току-що измисли извращение като „регистър на бременностите“; старае се да наложи цензура над медиите; прокара закон, който да осуети връщането на насилствено отнети еврейски имоти през Втората световна, и друг, с който да преследва всяко твърдение, че поляците са имали нещо общо с убийствените дела на хитлеристите на тяхна територия; нарича правата на ЛГБТИ общността „идеология, по-лоша от комунизма“ (нещо, което президентката на Европейската филмова академия Агнешка Холанд и лауреатката на „Нобел“ за литература Олга Токарчук коментират в свой общ текст за дистопичните измерения на настоящия климат в Полша). Невъзможно е филмът на Смажовски да бъде разглеждан извън този контекст и извън контекста на киното му дотук. Няма нищо по-родолюбиво и по-човеколюбиво от това да започнеш разговор, и то от най-трудното за обсъждане. Правеното от този автор хвърля светлина над устройството и разпространението на мрака. А в края на всеки негов филм нещо от тази светлина остава – да ни тревожи и да се съпротивлява.