Докато гледах отличения от „Черни нощи“ с Гран при и наградата за най-добър актьор „Скъпи Томас“ – скучноват животопис на Томас Браш, писател от ГДР, притискан от системата, но и от собствения си нарцисизъм, – изпитах остро желание да напиша отзив за друг немски филм за репресиран автор, който гледах в Талин. Далеч по-впечатляващ концептуално, визуално и словесно, по-категоричен и новаторски, „Часът на сянката“ на Бенямин Мартинс беше включен в раздела „Бунтовници с кауза“ на 25-ото издание на естонския фестивал. И седмици по-късно не излиза от ума ми.
„Часът на сянката“ е за един декемврийски ден през 1942 г. – последния на света за семейството на Йохен Клепер. Йохен (Кристоф Кайзер) е писател, журналист, теолог по образование и един от изтъкнатите християнски мислители на своето време. За „преддверие“ на разказа служи епизод в кабинета на Адолф Айхман – сюрреалистичен както поради мизансцена (Айхман и Клепер са уж насаме, но в компанията на редица от марионетки с лицето на писателя, които хорово откликват на едно или друго от беседата им), така и поради съдържанието си. И селяните се привързват към добитъка си, но не отиват в кланицата с него – с този довод функционерът на смъртта се опитва да убеди своя съгражданин да се разведе по бързата процедура и да остави жена си Хани (Беате Крист) и доведената си дъщеря Рени (Зара Паларчик) да бъдат извозени накъдето повелява теорията за расовата чистота. Клепер е отишъл при Айхман с надеждата да измоли разрешително те да емигрират в Швеция (бежанци вече не се приемат другаде), но получава отказ и неколкократна подкана просто да се отърве от двете еврейки. Нещо, което човекът няма никакво намерение да прави.
Основната част от този кратък, но много ярък филм се развива в апартамента на Клеперови, изобразен като една все по-смаляваща се и опустяваща стая с продънена врата, клаустрофобична като черепна кутия, видяна отвътре. И декорът, и квадратният формат на кадъра допринасят за усещането за безизходица. Но и – закономерно и много контрастно – за уют. Сянката от заглавието е тревогата, паниката, черната мъка и периодично добива реална плътност – отначало като къси кошмарни привиждания, а сетне и в облика на демонично създание, с което Йохен Клепер провежда страшна беседа. Докато от него зависи, двете скъпи на сърцето му жени няма да бъдат откарани през милион терзания в газовите камери, това е ясно. Нито пък ще прекрачат в смъртта сами. Решимостта на тези хора, които се обичат, да си отидат от живота в неделните си дрехи, недокоснати от нежелани ръце и погледи, ще ги доведе, знаем през цялото време, до отварянето на газта на домашната фурна. И е почти монолитна. Ето защо мигновените пропуквания на убедеността им правят огромно впечатление. Именно от тях режисьорът създава ритъма на своя филм.
Тези хора са реални (вж. последната снимка тук) в обстоятелства, които, макар и да не са за вярване, също са реални. За диалозите и схватките със себе си авторът е следвал буквата и духа на дневника на Клепер, воден в течение на десет години и съхранен от близки на семейството. Избраните актьори (играли и в предходния, първи пълнометражен филм на Мартинс) са с външност на обикновени хора и с умения на необикновени артисти. Ситуацията и предизвестеният ѝ край са трудни за преглъщане, каквито са и душевните състояния на героите. И все пак в „Часът на сянката“ има моменти с пронизителна красота, шеметни излитания. Можем да потрошим съдовете, казва съпругата, хайде, казва съпругът, тя пуска чаша, той я хваща, преди да се е разбила на пода, и се извинява: и без това навън всичко е на парчета, съжалявам, че внесох външното вътре. Разговорите и преместванията на тримата в мъничкото алегорично, съчувстващо пространство постепенно наслагват впечатлението за мрачна, но чаровна приказка, Хензел и Гретел с обречен край. Мракът е от живота, очарованието – от разказвача, изявил потенциала на тези хора за красота, любов и щастие. Насред отчаянието тримата се хващат за ръце и от все сърце, кой колкото може, изпяват химн – текстът е на самия Йохен, текстът е за надеждата.
Необходимостта на смъртта касае всички нас. Както често и несправедливостта ѝ. Рядко обаче ни се налага да я осмисляме и приемаме толкова директно, колкото семейство Клепер пред очите ни на екрана. Преживяването е смущаващо и хубаво, ужасяващо и ободряващо. И се иска много смелост, любов и разбиране, за да бъде канализирано по естетичен, смислен начин, както го е направил екипът зад „Часът на сянката“.
Бенямин Мартинс дотук всъщност е с повече опит като актьор (първата му роля, не мога да не отбележа, е на Чаровния принц в парижкия Дисниленд). Идеята му за филм за Йохен Клепер го спохожда през 2009 година в църквата – неслучайно сред благодарностите във финалните титри фигурира и такава към Бог. „Часът на сянката“ е независим проект от онези с невъобразимо малките бюджети и всеотдайните участници, обединени зад една кауза. Или повече от една – в пресматериалите се подчертава, че филмът например е стриктно вегетариански. „Това ще рече, че никакви продукти, за чиято изработка е нужно да се убиват животни, не бяха използвани за кетъринга, костюмите, реквизита или друго в продукцията.“ Любопитно е как тези уточнения не стоят като пришити към темата, а като последователно отношение към света...
