СОЛУН 2019: ЛИЛИАН


от
на г.

СОЛУН 2019: ЛИЛИАН

От всички филми в международния конкурс на Солунския фестивал, Лилиан“ на австриеца Андреас Хорват като че най-много се доближава до рамкиращата тема Ефекта на обзорния поглед и до „безпрецедентните емоции на астронавтите, когато за пръв път срещнат гледката на Земята от космоса и възприемат света в неговата цялост“. Сюжетът е вдъхновен от реалната история на имигрантката от полски произход в САЩ Лилиан Елинг, която през 20-те години на XX век прави опит да се върне в страната си пеша от Ню Йорк през цяла Америка, Канада и Русия, защото не е можела да си плати билета за парахода. Вървяла е четири години с паузи, а следите ѝ накрая се изгубват някъде в Аляска...

Лилиан на Андреас Хорват от 2019 г. е съвременна безпарична рускиня в Ню Йорк с изтекла виза, която не говори английски. Друг руснак, от „успелите“, собственик на порно-студио, не я наема на работа, заради нередовни документи (за неин късмет предвид страховитите видеа-мостри, на чийто фон тече разговорът им), но я съветва да се върне в Русия, къдетo има повече възможности. И тя поема на часа, пеша по магистралата с една раница, а камерата я следи от птичи поглед като самотно и единствено цветно одушевено петно сред гигантската сива пътна инфраструктура на мегаполиса. Нощува в изоставена вила в покрайнините, където намира карта на Северна Америка и набелязва маршрута си до Русия. И филмът потегля заедно с нея – драматургично равен, визуално пленителен и ритмично медитативен – през необятната американска земя на агорафобични ширини и клаустрофобично застинали малки населени места; на страховито-красива природа и плашещо ограничени обитатели; на пространствена свобода и подтискаща анонимност. През цялото време Лилиан не обелва нито дума, не само защото не говори езика на местните, но и защото за тях тя е почти невидима, въпреки и благодарение на което оцелява. Спи в дворовете и занемарените им ферми, под мостовете и в неработещите им дренажни тръби; подменя единствените си дрехи и обувки в магазините им и никой не я обезпокоява, когато си тръгва без да плати; храни се с отпадъците им или с безплатните лакомства по увеселенията им. Първоплановият прочит на „Лилиан“ е именно този портрет на несретната, рядко населена, обедняла и оскотяла Америка през европейски очи, където Американската мечта свършва в разнебитени къщи с веранди, традицията е въплътена от пародийни родео шоута, а единствен източник на духовна храна са протестантските секти и телевизията, чиито рекламни послания са в сходен спектър. Ефектът на обзорният поглед“ обаче ни дистанцира от конкретното и очевидното и предлага различни ракурси. Като например, към самото приключение, в което човешко същество прекосява на два крака такава огромна територия по пътечки и шосета, през гори и пустини, в пек и студ. Лилиан се носи през пейзажи и сезони с каменно изражение, което трепва само при мъчителна жажда или от страх, когато например похотлив натрапник я подгонва в царевично поле. Просторните кадри, насред които в голяма част от филма е като захвърлена, напомнят колко изгубен е човекът из земната повърхност без цивилизационните си съоръжения.

Другата възможна „обзорна“ интерпретация произтича от анонимността на героинята, от неизяснената ѝ самоличност. Нищичко не разбираме за нея през целия филм, освен откъде е, че няма пари и че е тръгнала към къщи. И това я прави пълнокръвен герой на нашето време. В епохата на глобализацията и на „течната модерност“ (по Зигмунд Бауман), човешката идентичност често се свежда до не много повече от произход (който обаче по-скоро пречи, отколкото служи в мултикултурния свят), финансово състояние, моментна активност. Без корени, трайни връзки, стабилност. И човекът се разтича и разтваря в света, изчезва без последствия, както от Лилиан в края на филма остава само случайно намерена кукла и морска пяна.

Документалистът и фотограф Андреас Хорват режисира Лилиан“ дискретно, но проницателно. Не му е за пръв път да портретира провинциална Америка или жена в екстремна ситуация, а тук имаме и двете, споени в метафизично и безнадеждно роуд муви, сякаш отправило се към края на света. Продуцент пък е издевателят Улрих Зайдл, в чието нихилистично кино безпътността и несмислеността на съвременната човешка ситуация са постоянна тема. Може би и той има дял в апокалиптичното звучене на „Лилиан“, описан най-точно с последното изречение от синопсиса на страницата на продуцентската компания: „Хроника на едно бавно изчезване“. Не просто на героинята, а на човека. Въобще.