Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Значението на Аки Каурисмаки може да бъде пресъздадено най-добре през собствените му мизансцени на ретро комфорт, застопорен в точка на безвремие и населен с хора, неспособни да излязат от това безвремие дори и да им се случи нещо преобръщащо. Прекалено познато, но невъзможно да бъде отречено – това определение със сигурност важи и за „Другата страна на надеждата“. Почеркът на финландеца винаги успява да надделее независимо от сюжета и това неутрализира борбата на героите му между недодяланост и емпатия. Отвъд опитите за морална оценка на действията им те са просто умилителни за гледане и по-скоро оглеждане в тях – въпреки стилизираната абсурдистка среда, в която битуват, историите им наподобяват подозрително много собствените ни.

Ето защо любопитният и качествено нов момент в „Другата страна на надеждат“ идва от появата на сирийски бежанец. Този наративен избор едновременно поставя под съмнение и легитимира киното на Каурисмаки – то може да не флиртува никога с щекотливото, да се състои в една безкрайно увеличена запетайка от края на 80-те, когато все още се пуши навсякъде в заведенията, но точно затова е много интересно какво ще стане, ако времевата киста бъде прекъсната по единствения възможен начин – отвън. Халед (Шерван Хаджи) е не просто илюстрация на трудното ни европейско настояще, но и идеологически противник на вселената, която Каурисмаки упорито е създавал във всичките си филми.

Срещата на Халед с неговия контрапункт – финландското клише на име Викстрьом (Сакари Куосманен), е буквално нелепа, дисфункционална, но завършваща „от другата страна на надеждата“. Викстрьом е темерут, който би подкрепил решението на финландския съд да върне Халед обратно в Сирия, но е запазил и онова старомодно скандинавско достойнство, заради което когато бъде ударен, ще признае чужденеца и ще го укрива от властите.

Огледалото е поставено още веднъж тук: когато другият бъде гледан от обществото като цяло чрез институциите му, той е опасен и отхвърлен – нищо, че е попаднал във Финландия по случайност и единственото, което иска, е да открие сестра си. Когато обаче застане лице в лице с друг индивид, разликата между тях се заличава – всеки има своите язви, макар само при единия да са очевидни; значи всеки може да се научи от другия – прост лозунг, който обаче придобива необичайна стойност през призмата на автор с толкова завършена естетика като Каурисмаки.

Отвъд поставянето на предизвикателство пред херметичния си свят обаче, режисьорът не печели много от „бежанската линия“. Тя дава знак за по-сериозно сценарно развитие, но се разбива в актуалния либерален призив, който, макар и подложен на критика, си остава част от водещия дискурс по темата. Халед е представен като жертва, а това няма как да е висока топка за автор от подобен калибър, способен да представи всички хора като жертви и палачи едновременно.

В същото време поредицата от събития оставя усещането за известна произволност, а в комедийно отношение се редуват хитри иронични включвания с откровено плоски шеги – някои от тях напълно странични от филма и така обезсмислящи хуманистичния му тон. Викстрьом и Халед са като незаинтересовани един от друг самотни персонажи през целия филм до срещата им – и така тази иначе много симпатична и абсурдна среща не изглежда съвсем убедителна.

Логичният въпрос е какво щеше да стане, ако Каурисмаки беше останал изцяло в ретро комфорта и не беше припарвал до никакъв намек за социална обусловеност на героите си. Навярно щеше да се стигне до нещо още по-познато, но невъзможно да бъде отречено. Колкото и да е парадоксално – този уют, в който настоящето е безцеремонно игнорирано, би свършило повече работа във и за настоящето.