САРАЕВО 2019: ПОЛУСЕСТРА


от
на г.

САРАЕВО 2019: ПОЛУСЕСТРА

Две пораснали сестри с общ баща и различни майки. Ситуация, съвсем обичайна за модерните ни общества, в които прекроените семейства са по-често срещани, отколкото „здравите“. При все законовата, социална, морална и всякаква нормализация на брачната гъвкавост обаче, личностните травми остават неизбежни и с техните последствия се занимава в детайл новият филм на словенеца Дамян Козоле „Полусестра“, представен в секцията „На фокус“ в Сараево, паралелната програма за вече показани по големите фестивали балкански филми.  Виновен по презумпция баща, изоставени съпруга и голяма сестра, лъгана по-малка сестра, напрежение между бившата и настоящата жена на бащата (включително етническо, защото втората жена е албанка), наслоени комплекси у дъщерите – раздялата и несправянето с липсите след нея са представени като генеалогия на нещастието. А самото нещастие, с измерения по-скоро на хронично недоволство, отколкото на реална трагедия, се превръща в семейна поличба.

Меланхоличната Ирена току-що е напуснала мъжа си поради нещастно съжителство и не може да плаща квартира сама със заплатата си на фризьорка. Пред завръщане при невротизираната си и живееща в изолация майка предпочита да дели апартамент с по-малката си полусестра Неджа от втория брак на баща си, за който ще плаща той. Неджа – саможива мъжкарана, конфликтна и по тийнейджърски гневна на света, няма да направи живота на Ирена по-ведър, но поне ще я защити, когато пощръклелият ѝ зарязан мъж ѝ разбие носа на паркинга пред блока. Враждебното общуване между двете обаче е константен взаимен дразнител – израз на непреработеното напрежение между родителите, което сякаш завинаги е белязало взаимоотношенията на сестрите. Принудително споделените неволи сред куп псувни и обиди все пак ще омекотят конфликта, поне дотолкова, че да успяват да вървят редом и в мълчание край морето, вместо да си крещят взаимно.

Сюжетът е вдъхновен от действителна ситуация в живота на Козоле, изправила го пред вероятността да съществува някой, с когото има кръвна връзка и когото не познава. Представяйки си подобна среща в зряла възраст, той решава да изследва под лупа взаимоотношенията на двете героини. Подобно на още по-камерния си „Завинаги“ (2008) за ескалиращата непоносимост в разпадаща се двойка, авторът ги поставя през по-голямата част от времетраенето в клаустрофобичната среда на един апартамент в Любляна. Целта му е да ги изолира от външната среда, за да постигне много по-задълбочена комуникация и отношения, но резултатът e неубедителен: макар да сглобява фактите около конфликта до зародиша му, диалогът между двете остава постен (при все сочните псувни) и повърхностен, а емоционалния му регистър варира в диапазона между заядливост и безразличие, въпреки старанието на актрисите. Изтъкването на различията между двете пък е някак прекалено симетрично и схематично – Неджа се кълне във веганството, докато Ирена дъвче под носа ѝ салам; Ирена е с ореол на пасивна жертва, Неджа е войнствена бунтарка и т.н. Послания отвъд генералното, че неразрешеният конфликт и недомлъвките между родителите обричат и децата на семейна несрета и самота, не се промъкват; дори средата е монохромно сивкава, сякаш да затвърди едноплановостта на внушенията.

Дамян Козоле е може би най-продуктивният сред припознатите извън страната си съвременни словенски режисьори: от експерименталния си пълнометражен дебют „Съдбоносен телефон“ (1986) за двама приятели които се опитват да заснемат филм, досега е натрупал филмография от 11 игрални заглавия плюс още толкова документални и късометражни. Мрачната пост-военна драма за клети бежанци и не по-малко безпътните им превозвачи „Резервни части“ (2003) с премиера в конкурса на Берлинале е вододелна в кариерата му – от нея насетне изоставя свежите локални комедии, отразяващи метаморфозите на местните нрави в първите постсоциалистически години на Словения (най-интересната сред които е „Порно филм“ от 2000г.), за да се отдаде на социални и екзистенциални драми, с които успява да си извоюва и редовно финансиране, и постоянен абонамент за международните фестивали. В резултат на което киното му е все по-успешно, все по-общоевропейско и все по-безинтересно.