Плюсът и минусът на фестивала в Сараево е омайната атмосфера на самия град: толкова заразително балканска, че е трудно показваните в регионалните програми филми да бъдат обсъждани отвъд този контекст. От една страна, всепоглъщащата среда прихлупва светогледа и критерият не стига по-далеч от наличния хоризонт; от друга – когато и екранната, и живата реалност са на едни честоти, като че недвусмислено се улавя същността на местното битие.

С това уточнение пиша за „Мали” на хърватския режисьор Антонио Нуич, който предизвиква интерпретации отвъд очевидното, само ако го мислим от гледна точка на балканския ни свят. А той е шарен и неконвенционален, населен е от изобретателни и природно интелигентни хора, които често не успяват да канализират потенциала си в нищо градивно, задушен е от повсеместна корупция, девалвирали ценности и безнаказан произвол. Тази действителност отразява и филмът на Нуич, отвъд рамките на криминалния жанр, към които може да бъде причислен.

Франьо е наркодилър, току що излежал четири годишна присъда, което не му пречи да продължава с бизнеса. Жена му е на смъртно легло, а родителите й се опитват да го обявят за несъстоятелен баща и да вземат попечителство над внука си Мали, който разбира се, е проблемно и мълчаливо дете, но двамата имат силна връзка. Бащата полага усилия за възпитанието му според разбиранията си: грижи се винаги да има топла храна на масата, дори когато наоколо се търкалят препилите му приятели; развива логическатата му мисъл с шах, който играят само с думи и така общуват на свой закодиран език; държи да го прати в университет, защото смята, че там ще научи как да избегне затвора, когато един ден стане напечено.  Накратко, разсъдливият и със спорна ценностна система Франьо е уверен и в крайна сметка ангажиран родител, който не се съмнява в подхода си и няма да позволи на никой да го отдели от детето му, а Мали харесва ексцентричните възпитателни методи на баща си и иска да продължи да живее с него. Купонът за 40-ия рожден ден на Франьо заедно с очакваната смърт на майката на Мали отприщват демонична енергия и у двамата.

Съчетанието от шайка духовити престъпници и корумпирано ченге за цвят, които се замерят с цветисти лафове, забавляват се да блъскат пенсионери с джип и кроят планове как да продължат да не плащат за нищо в живота си, напомня филмите на Гай Ричи и „Глутница кучета” на Тарантино. Познаването на местния контекст, обаче, отпраща разсъжденията отвъд жанра, към социо-политическия бекграунд на общество, несъвзело се от поствоенен хаос, политически реформи, неспособно да кастрира избуялия сред безредието криминален нагон и отгледало беззаконие на всички равнища. Меланхоличният и попиващ средата Мали е събирателен образ на поколенията, формирани в тази среда; по-скоро пасивен потърпевш, отколкото действащ герой. Безмълвен почти през целия филм, на финала се активира, за да потвърди опасенията, че съдбата му на престъпник е неотменно предрешена.  

Четвъртият игрален филм на Антонио Нуич резюмира тематично и стилистично филмографията му дотук. Фабулата на привидно нищо-не-случване с твърде много диалог напомня дебютът му „Всичко е безплатно” (2005, Награда Сърцето на Сараево за най-добра мъжка роля), в които самотен безделник обикаля села и паланки и черпи случайни хора с наследството от родителите си, за да ги спечели и провокира монолозите, които са преглътнали след войната. В следващите „Магаре” (2009) и „Животът е тромпет” (2015) семейството е травматична конфигурация, разтрисано по-скоро от неразбории в света отвън, отколкото от вътрешни конфликти. В този смисъл „Мали” е поредната обществена диагноза на Нуич под формата на мрачно и остроумно крими, в което детето е филтър на разпада.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”